Карлос Чакала

_56515391_013278951-1

Преди събитията от 11 септември Карлос Чакала бе без съмнение най-известният международен терорист в света. В продължение на няколко десетилетия този изкусен и интелигентен наемник беше един от най-търсените мъже на планетата. Роден под името Илич Рамирез Санчез, той е син на преуспял адвокат с марксистки възгледи. За младия Санчез било напълно естествено да започне да проявява интерес към комунизма и южноамериканските комунистически герои, като например Че Гевара.

Първи удар

В неделя на 30 декември 1973 г. един млад мъж отворил вратата на богатото лондонско имение, в което работел като иконом, само, за да застане лице в лице срещу друг млад и мургав мъж с пистолет. Непознатият насочил оръжието си към иконома и със силен акцент настоял да бъде отведен при собственика на къщата Джоузеф Сийф. Шестдесет и осем годишният Сийф бил един от най-влиятелните еврейски бизнесмени в Лондон. Той бил президент на търговската верига „Маркс енд Спенсър“, но по-важно за неговия неканен гост било това, че той също бил почетен вицепрезидент на „Британската ционистка федерация“ – една организация, която се занимавала с набиране на милиони средства за благотворителни каузи в Израел.

 

Джоузеф Саиф

С пистолет опрян в гърба икономът Мануел Перлойра повел непознатия към стълбището, което водело към спалнята на господаря. Докато се качвали, съпругата на Сийф, Луиз, ги видяла, бързо се заключила в спалнята си и започнала да набира номера на полицията. Полицейският диспечер приел сигнала й в 19:02 ч.

През това време Сийф бил в банята и се готвел за вечеря. Чувайки иконома да вика името му, той отворил вратата и се изправил срещу облечена в ръкавица ръка, стискаща автоматичен пистолет. Преди да може да реагира, оръжието произвело 9-милиметров изстрел от по-малко от метър разстояние, който разкъсал лицето му. Сийф се свлякъл на пода сериозно ранен, а непознатият пристъпил към него, насочил пистолета си в главата му и дръпнал спусъка за втори път. Оръжието засякло.

Преди да може да изчисти оръжието и да довърши задачата си пред къщата спряла една полицейска кола, която пристигнала само две минути след обаждането на г-жа Сийф. Стрелецът избягал, като нито икономът, нито Луиз го забелязали да напуска къщата.

Сийф оцелява като по чудо. Куршумът, който проникнал в главата му точно над горната устна, бил отблъснат от зъбите му и се заклещил в челюстта му. Пътят на куршума минавал само на един милиметър от югуларната му вена.

Той бил откаран в болницата, където хирурзите прекарали няколко часа в отстраняването на куршума и фрагменти от него от челюстната му кост. Няколко седмици по-късно той се възстановява достатъчно, за да може да говори и разказва, че всичко, което си спомнял е облечената в ръкавица ръка, стискаща оръжието, последвано от удара в лицето му.

Този дързък опит за покушение бил първият акт на жестокост, проявен от един млад човек с необичайно име. Макар да не съумява да довърши смъртоносната си задача, той успява да се измъкне невредим. Ако бил арестуван в онази студена декемврийска вечер, може би никой никога нямаше да чуе името на „Карлос Чакала“ – най-прочутият терорист в света.

Роден революционер

Карлос е роден в Каракас Венецуела на 12 октомври 1949 г. Неговата майка Елба Мария Санчез възнамерявала да му даде християнско име, тъй като твърдо държала на католическите си убеждения. Но бащата на момчето Хосе Алтаграсия Рамирез Навас имал други идеи. Като всеотдаен марксист, той настоявал първородният му син да бъде кръстен на неговия герой Владимир Илич Улянов, по-добре известен като Ленин. Упорито игнорирайки протестите на съпругата си, Хосе регистрирал сина си под името Илич Рамирез Санчез.

 

Хосе Алтаграсия Рамирез

За ирония, в младините си Хосе бил постъпил в Католическата семинария с намерението да става свещеник. Но след като прекарал там три години той се обявил за атеист и се върнал в дома си в град Мичелена. По-късно бил обвинен от местните власти в укриване на изгнаници, обявили го за комунист и го изгонили от родния му град. Ядосан от това развитие, той преминава границата с Колумбия и се записва да учи право в университета в Богота. Скоро след като започнал образованието си той се влял в редиците на една лява фракция и, още преди да получи дипломата си, се превърнал в предан на лявата идея марксист-ленинист.

Убеден, че Илич не бива да прахосва времето си в преследване на християнските идеали, Хосе учел сина си на марксистката доктрина и го гощавал с истории за геройствата на многобройните леви революционери, подвизаващи се в Южна Америка. Неговата майка, от друга страна, отказвала да стои и да гледа как синът й се откъсва от църквата, и тайничко го покръстила. Понякога, когато съпругът й отсъствал, тя го водела на църковните литургии, опитвайки се по този начин да разводни ученията на мъжа си. Макар да обичал майка си и да уважавал отказа й да се преклони пред догматичния й и нетърпящ възражения съпруг, по-късно Илич прегръща Марксизма като своя „единствена истинска религия“ и обръща завинаги гръб на църквата.

 

През 1951 г. се ражда неговият брат. Хосе отново настоял на своето и кръстил момчето Ленин. Седем години по-късно се ражда третият му син, който получава името Владимир. Години по-късно „Карлос“ казва:

„Беше много глупаво от страна на баща ми да даде на децата си такива странни имена. Подобно нещо може да травмира едно дете. Аз лично извадих късмет, но нещата се подредиха другояче за братята ми. Те не се срамуват от имената си, но имаха много проблеми заради тях„.

Благодарение на успешната си адвокатска практика, Хосе можел да си позволи да наеме частни учители за най-големия си син, които да му преподават тънкостите на комунистическата доктрина.

Илич на 16 години

С времето Илич пораснал на ръст и натрупал килограми и неговите приятели започнали да го дразнят, наричайки го „El Gordo“ (Дебелак). Той мразел този прякор и отвръщал на обидите им, заявявайки, че един ден те и целият останал свят ще се страхуват от него. Въпреки обидния си прякор, Илич станал естествен лидер на една група, състояща се от неговите братя и техни общи приятели.

През 1958 г., провокирана от постоянните изневери на съпруга си, Елба взела синовете си и напуснала семейната къща, заминавайки за Ямайка, след това за Мексико, и после обратно в Ямайка, преди да се завърне в Каракас през 1961 г. Тези години прекарани в пътувания се оказали разрушителни за момчетата и особено за Илич. Учението му не вървяло, но той открил, че му се отдават езиците и се наслаждавал на различните култури, с които се сблъсквал.

Периодът на отсъствие на Елба с нищо не помогнал за укрепването на семейното огнище. Хосе дори бил започнал да води любовниците си у дома. Двамата се развели две години по-късно. Илич бил само на тринадесет години, когато родителите му се разделили, но се почувствал облекчен, че раздорите в семейството му най-сетне са приключили.

Обучението на терориста

След развода Илич бил изпратен в лицея „Фермин Торо“ в Каракас. Училището, избрано от баща му, било известно със своите радикално леви учения и мнозина от учениците взимали участие в улични протести, насочени срещу забраната на либералното правителство за комунистическа партия. През януари 1964 г. Илич се присъединява към Венецуелската комунистическа младеж и се въвлича в нейните революционни дейности, които включвали бурни демонстрации срещу управляващата власт. По-късно Илич щял да се хвали със своите ученически подвизи и организационни умения, но според тогавашния президент на Венецуелската комунистическа партия Педро Ортега Диаз той не бил допринесъл с нищо съществено за каузата.

Въпреки спорния му принос към комунистическата кауза, смята се, че през 1966 г. Илич се е подвизавал като обещаващ млад революционер под ръководството на не кой да е, а на Фидел Кастро и КГБ. Според твърденията, направени в най-различни публикации през годините, младият Илич бил изпратен от баща си в кубински лагер за индоктринация, където изучавал техники за саботаж и други терористични дейности. Въпросният лагер се наричал Кемп Мантанзас и бил под прякото ръководство на кастровската „Генерална дирекция разузнаване“ (DGI) и кастровския съветник от КГБ Виктор Семьонов.

Според историите, Илич бил ценен ученик в лагера и бил лично обучаван от Антонио Дагес-Бувие – еквадорски експерт по партизанско военно дело и висш офицер в КГБ – в употребата на експлозиви, автоматични оръжия, мини, криптиране и фалшификация на документи. Друга история разказва за срещата му с прочутия отец Камило Торес – колумбийски свещеник, който става партизански лидер под ръководството на Че Гевара.

Дали той наистина е бил обучаван от кубинците все още е под въпрос, но две неща са сигурни. Първо, той не би могъл да е срещнал отец Торес в Куба, защото свещеникът бил убит от колумбийската армия през февруари 1966 г. Освен това, генерал Семьонов става шеф на КГБ чак през 1968 г., около две години след предполагаемото лагерно обучение на Илич там.

Тези и други истории, касаещи подготовката на Илич – очевидно пуснати в обръщение от ЦРУ – се основавали на информацията предоставяна от Орландо Кастро Хидалго – бивш служител на DGI, който дезертира от кубинското посолство в Париж. Предлолага се, че той бил казал на ЦРУ, че Илич е един от многото венецуелци, които са получили терористична подготовка в Куба. В близките години един бивш ръководител от антитерористичния отдел на ЦРУ признава, че ЦРУ никога не е разполагало с доказателства, подкрепящи това твърдение.

Потвърдено е обаче, че през август 1966 г. Елба отвежда Илич и братята му в Лондон, където да продължат образованието си. След като семейството се установява в Западен Лондон, Илич се записва в колежа Стафорд в Кенсингтън. Неговите учители го помнят като дързък, самоуверен и мързелив младеж, който предпочитал да преписва, вместо да учи. Той също бил известен с това, че винаги се обличал в елегантни и скъпи дрехи. Въпреки тази лоша репутацията, Илич взима успешно всичките си изпити и се продължава образованието си в колежа Ърлс Корт.

Смята се, че през този период от живота им Илич и неговият брат Ленин са били членове на Кралския оръжеен клуб в Кенсингтън, където се обучавали в боравенето с огнестрелно оръжие. В действителност не съществуват писмени данни за тяхното членство. Освен това разследването, проведено от антитерористичния отдел на Скотланд Ярд, установява, че братята никога не са имали нещо общо с клуба.

Времето прекарано от Илич в Лондон не показва индикации, че той се е стремял да стане терорист. Той изглежда предпочитал да се подвизава като плейбой и често придружавал майка си на коктейли в посолствата. Животът му обаче не минавал изцяло в социални сбирки, тъй като скоро след пристигането си в Лондон той се присъединява към група британски активисти, които планирали да създадат международен съюз на комунистическите студенти. По-късно на Илич се приписват заслугите за създаването на такава организация, макар че в действителност той посещава една единствена сбирка и си тръгва, когато му става ясно, че полицията внимателно следи заседанията на групата.

Неговата политическа кариера би могла да започне през 1967 г., когато венецуелската партизанска групировка „Въоръжени сили за национално освобождение“, поисква от него да замине за Източна Европа, където да организира група от млади венецуелски комунисти в страните от комунистическия блок. Неговите планове са осуетени, когато по-късно същата година баща му пристига в Лондон и заявява на синовете си, че иска те да продължат образованието си в Сорбоната в Париж. През май 1968 г. Хосе отвежда Илич и Ленин в Париж, но заварва града в разгара на бурни студентски протести. Макар демонстрациите да били организирани от привърженици на марксистката идея, Хосе изоставил плановете си, защото нямал желание да види синовете си въвлечени в жестоки улични боеве.

Майка Русия

Нетърпелив синовете му да получат „подходящо“ образование, Хосе се свързал с културното аташе в Съветското посолство в Лондон и записал момчетата в Университета „Патрис Лумумба“ в Москва. Това поражда много спекулации, според които при пристигането му в Москва Илич е бил завербуван от КГБ, благодарение на препоръките от Венецуелската комунистическа партия. Единственото доказателство за това идва от архивите на Венецуелската комунистическа партия, в които е записано, че Илич е получил стипендия от „Съветско-венецуелската камара на дружбата“ – връзка, която говори за евентуално поръчителство.

Университетът „Патрис Лумумба“ се смятал за учебната площадка на бъдещите лидери на съветските страни от Третия свят. Илич и Ленин се вълнували от мисълта, че ще продължат образованието си в „Майка Русия“ – родината на комунистическите идеали. Тяхната възбуда бързо намаляла, когато се сбъскали с трудните условия на живот и още по-тежката дисциплина. През първата си година, която прекарал в изучаване на руски език и запознаване с марксистката култура, Илич се бунтувал и предпочитал да пие и да излиза с момичета, вместо да учи. Учителите не били впечатлени от него.

Разполагайки с щедрата издръжка пращана от баща му, Илич бил в състояние да си позволи цялото пиене и забавления, които можел да понесе. Подобно на баща си, връзките му с жени станали важна част от неговия живот, но малко от тях продължавали дълго. Илич описва една жена в частност – кубинка на име Соня Марин Ориола – като своята „единствена голяма любовна история“. Отношенията им приключили, когато Соня се върнала бременна в Куба и не след дълго родила дъщеря. Горящ от желание да получи новини за детото си, Илич направил няколко опита да се свърже със Соня, но не получил отговор.

Макар да изглеждало, че Илич е привърженик на марксистките учения, неговите съученици го помнят повече като романтик, отколкото като идеалист. Въпреки липсата на ентусиазъм към учението, Илич създавал представата за млад човек с голям потенциал, особено що се отнася до Венецуелската комунистическа партия. Д-р Едуардо Галегос Мансера – висш член на партийното политбюро – му предложил пост като партиен представител в Букурещ. Той отхвърлил предложението и единствената организация, която го била подкрепяла досега, приела това като чиста обида. Последната обида дошла, когато Илич явно започнал да поддържа една бунтовническа фракция, която партията смятала да закрие, и това довело до неговото изключване от партията през 1969 г.

Без подкрепата на партията, която спонсорирала неговото обучение в Лумумба, дните му в Москва били преброени. Университетската управа направила няколко опита да убеди Илич да престане с извънучебните си занимания и да се концентрира върху учението, но той не им обръщал внимание. Станал дори още по-дързък и открито обиждал всеки, който се опитвал да му налива акъл. Накрая през 1970 г., когато взел участие в една демонстрация, организирана от арабски студенти, той бил открито обвинен в „антисъветска провокация и недисциплинираност“ и бил изключен от университета. Една теория предполага, че това изключване е било уловка на КГБ, целяща да прикрие неговото вербуване като техен агент, но за това няма доказателства.

Народен избор

Докато учел в Лумумба Илич се сдружил с няколко палестински студенти и жадно поглъщал техните истории, разказващи за борбата на родината им срещу върховния враг Израел. Те описвали с възторг един бунтовнически лидер, който бил организирал терористична кампания за освобождаването на Палестина.

Джордж Хабаш

Името на този човек било Уади Хадад. С партньорството на Джордж Хабаш – негов състудент от Американския университет в Бейрут – Хадад стоял в основата на създаването на „Арабското национално движение“ в началото на 50-те години. Членовете на движението били преданни на идеята за изтръгването на Палестина от пипалата на Израел. Преди Шестдневната война техните методи били мирни, но скоро след това, подтикнат от горчивината породена от унизителната победа над родината му, Хадад сформирал „Народния фронт за освобождение на Палестина“ и издал един нов манифест, а именно – „Освобождаване на Палестина чрез актове на насилие срещу държавата Израел“. Основната доктрина на организацията била марксистка; новият метод, използван за постигането на идеалите му, бил международният тероризъм. Първият подобен акт бил извършен през 1968 г., когато въоръжени терористи отвличат един пътнически самолет, летящ от Рим за Тел Авив. Самолетът бил принуден да се приземи в Алжир, където терористите взели пътниците за заложници, искайки в замяна освобождаването на шестнадесет палестинци, които лежали в израелските затвори. Първоначално израелското правителство се съгласило с исканията им. Пътниците в самолета били пуснати живи и здрави, но не и преди Израел да претърпи на свой ред едно унизително поражение.

 

Уади Хадад

Новините за постиженията на Хадад бързо се разпространяват по света и през следващите години към каузата му се присъединяват и други терористични групировки, сред които германската Баадер-Майнхоф и италианската Червена бригада. Освен това Народният фронт направил приятно впечатление на КГБ, което довежда до директната подкрепа на Москва. Точно благодарение на този съюз Илич бил въвлечен в Народния фронт. Представителят на Хадад в Москва Рифаат Абдул Ауон се срещнал с него и многократно приканвал него и отбрана група от негови състуденти да се обучават в един терористичен тренировъчен лагер в Йордания. Заинтригуван от предложението, Илич напуснал Москва и през юли 1970 г. заминал за Близкия Изток.

Неговата първа спирка била в Бейрут, където отишъл непоканен в офиса на Басам Абу-Шариф – неофициалният „вербуващ офицер“ на Народния фронт. Абу-Шариф бил впечатлен от ревностните му убеждения и уредил постъпването му в лагера. Според последвалите разследвания, точно на тази първа среща Илич получава името, което през следващите години щяло да всява ужас по целия свят. От този ден нататък Илич бил познат просто като „Карлос“.

Няколко седмици след срещата Илич отпътувал за един палестински тренировъчен лагер, разположен на хълмовете на север от Аман в Йордания, за да започне да изучава боравенето с оръжия и експлозиви, в съчетание с огромни дози политическа пропаганда. Макар да се справял добре с обучението си там, курсовете били подправени с участие във фалшиви атаки и други тестове за войнишка храброст. Карлос отказал да ги приеме на сериозно и жадувал за „истински екшън“. В последната седмица от обучението желанието му се изпълнило, когато израелски самолети бомбардирали един близък лагер и ранили човек от личната охрана на Ясер Арафат. Една седмица по-късно Карлос се върнал в Аман. Копнеещ да премине към „по-вълнуващи“ занимания, той се свързал с Абу Семир – висш член на Народния фронт – и бил изпратен в по-напреднал военен тренировъчен лагер.

Черен септември

На 6 септември 1970 г. Хадад нарежда да бъде извършено едновременото отвличане на четири самолета пътуващи за Ню Йорк. Лейла Халед, една от доверените лейтенанти на Хадад, била начело на първата атака. Халед се прочува с успешното си отвличане на полет на ТУА с дестинация Дамаск през 1969 г. През юли 1970г. Халед успяла да избегне сериозно нараняване, когато, по време на среща в дома на Хадад, къщата била обсипана с ракети с отдалечено насочване. Две от четирите ракети не успели да избухнат, но съпругата на Хадад и осемгодишният му син, които били в друга стая, получили рани и изгаряния. Хадад обвинявал за нападението тайните служби на Израел Мосад.

Мисията на Халед се състояла в това да отвлече полет на авиокомпания Ел Ал, пътуващ от Тел Авив, през Амстердам, за Ню Йорк. Планът бил тя и нейният съучастник Патрик Аргело да се престорят на семейна двойка и да превземат самолета. Когато самолетът доближил английския бряг, двамата се надигнали от местата си и, размахвайки оръжия, си проправили път до пилотската кабина. Тогава пилотът насочил носа на самолета рязко надолу и терористите загубили почва под краката си. В последвалото боричкане Аргело хвърлил по пътеката между седалките ръчна граната и малко след това бил застрелян от един „въздушен шериф“ на Ел Ал. За щастие граната не избухнала. Халед била надвита от мъжете пътници, които жестоко я пребили, понеже се опитвала да извади собствените си гранати, скрити в сутиена й.

След извънредното кацане на летище Хийтроу Халед се превърнала в предмет на разгорещени спорове, тъй като екипът за сигурност на Ел Ал и британската полиция започнали да се борят помежду си за това под чия юрисдикция попада затворничката. В крайна сметка Израел се отдръпнал и Халед била отведена в британски затвор.

 

Полето на Доусън

Втората атака също се сблъскала с проблеми, когато се оказало, че самолетът на Пан Ам е твърде голям, за да се приземи на пистата в Йордания, която Хадад бил избрал. Вместо това бил откаран към Кайро, където пътниците и екипажът били свалени, а самолетът взривен. Другите два самолета, на Суисеър, летящ за Цюрих, и на ТУА, пристигащ от Франкфурт, били успешно похитени и приземени на една писта в Зарга Йордания, както било по план. В чест на събитието палестинците преименували бившата британска писта от „Полето на Доусън“ на „Революционната писта“. Народният фронт направил публично изявление, в което описал атаките като първия удар на отмъщение срещу „американския заговор за ликвидиране на палестинската кауза чрез предоставяне на оръжия на Израел“. Освен това наредили на швейцарското и западногерманското правителство да освободят техните пленени другари.

Следващият удар на Народния фронт бил насочен към самолет на BOAC, летящ от Бомбай за Лондон, чийто 150 пътници били взети за заложници и държани в Зарка Йордания, докато терориристите преговаряли за освобождаването на Халед. След 24 часа напрегнати преговори пътниците и екипажът били освободени, в замяна на Халед и още шестима осъдени терористи. Като последен акт на отмъщение терористите взривили самолета. Като новобранец без опит, Карлос не бил използван в операцията, но прекарал доста време в охраняване на склада с мунициите, намиращ се далеч от центъра на събитията.

Преди отвличанията кралят на Йордания Хюсеин бил много благосклонен към палестинската кауза и бил позволил на над петдесет терористични групи да се установят в страната му. Но палестинските нападения над еврейски цели започвали да увеличават уязвимостта на Йордания и възможността Израел да нанесе ответен удар растяла. Напрежението достигнало връхната си точка през февруари 1970 г., когато йорданските военни части, опитващи се да наложат кралския указ, според който палестинците трябвало да предадат оръжията и експлозивите си, се сблъскали с „бойците за свобода“ в улична битка, която продължила цели три дни. Кралският указ бил забравен.

Вбесен от това, че Народният фронт има нахалството да безчинства по този начин на йорданска земя без неговото съгласие, Хюсеин обявил военно положение и вдигнал на крак бедуинската си армия, за да изгони палестинците от Йордания. Възникналият при това конфликт става известен като „Черния септември“ и в него Карлос за първи път опитва вкуса на истинско бойно сражение.

Карлос в Лондон

През 1970 г. Карлос вече се биел срещу йорданската армия рамо до рамо с Абу-Шариф, но войната продължила да бушува още една година преди крал Хюсеин да обяви победата над врага си. Повече от три хиляди палестинци загиват в конфликта, в който Карлос си спечелва репутацията на безстрашен боец и хладнокръвен убиец. След поражението си повечето членове на Народния фронт предпочели да побягнат в Израел, отколкото да бъдат пленени от бедуинската армия. Карлос не бил един от тях: Джордж Хабаш имал други планове за своето младо протеже.

 

Карлос Плейбоят

Той бил избран да изпълнява ролята на представител на Народния фронт в Лондон. Неговата задача била да се внедри в британското общество и да създаде списък с „високопрофилни“ мишени, които щели да бъдат убивани или отвличани. След края на войната в Йордания Карлос бил изпратен на обучение в поредния лагер, където да научи „тънкостите“ на тероризма. През февруари 1971 г. бил готов да замине за Лондон и да се събере отново със семейството си. Благодарение на влиянието на майка си, Карлос бързо приел отново ролята на плейбой и купонджия.

Той посещавал Университета в Лондон, където следвал икономика, и по-късно се записал на курсове по руски език в Централния лондонски политехникум, като част от добре планираната си фасада. Неговият контакт с Народния фронт в Лондон се осъществявал в лицето на Мохамед Буриа – алжирец, който, като един от най-верните хора на Хадад, отговарял за европейските операции. В търсене на цели, Карлос преглеждал английските вестници, отбелязвайки си имената на изтъкнати хора, които са или евреи, или поддръжници на Израел. Веднъж щом създал списъка си, той положил всички усилия да научи колкото се може повече за своите мишени – адреси, телефонни номера, прякори и всякакви лични подробности. Списъкът му съдържал имената на известни филмови лица, шоумени, политици и изтъкнати бизнесмени.

През декември 1971 г. той вече бил събрал информация за стотици хора. Точно в този период неговата ранна кариера на терорист под прикритие щяла за малко да бъде прекратена. Специалните части на Скотланд Ярд получили сигнал и нахлули в къщата на „Уолпоул Стрийт“ в Челси, където той живеел с майка си, но не открили нищо инкриминиращо. Те били накарани да вярват, че Карлос е свързан с укриването на незаконни оръжия, които били открити и конфискувани при една скорошна полицейска акция в дома на един от неговите приятели. По време на акцията полицията открила фалшив италиански паспорт с лика на Карлос, но незнайно защо не счела това за нещо важно. Освен че бил поставен под наблюдение за няколко дни след обиска, полицията изобщо престанала да се занимава с него. Карлос се преместил със семейството си в ново жилище в Кенсингтън.

 

Мария Нидия Ромеро де Тобон

Въпреки латиноамериканския си чар и безупречни маниери, той често бил отблъскван от младите дами от висшето общество, с които контактувал. Една от тях обаче била привлечена от неговото излъчване и още по-омагьосана от политическата му страст. Мария Нидия Ромеро де Тобон била привлекателна, 37-годишна колумбийка, която се преместила в Лондон след развода си, за да продължи университетското си образование. Нидия, чийто дядо е основател на Колумбийксата либерална партия, била революционер по сърце и веднага била спечелена от страстта, която показвал Карлос към каузата си. Няколко месеца по-късно Карлос успешно завербувал Нидия и използвал помощта й за създаването на верига от сигурни къщи, в които да пребивават тайните агенти.

В един момент тя се представяла за съпруга на Антонио Дагес-Бувие – еквадорски партизанин, за който се предполага, че бил обучавал Карлос в Куба – и държала под наем три апартамента в централен Лондон. Другите й задължения включвали транспортирането на документи и средства. Карлос по-късно казва на разследващите, че по онова време той и Дагес-Бувие са изпълнили няколко „мисии“ по набелязани мишени. За подобни случаи обаче не съществуват писмени данни. Общото мнение е, че времето прекарано от Карлос в Лондон е преминало главно в бездействие, докато в другите части на света Хадад избирал други играчи за своите смъртоносни игрички.

Клане

През февруари 1972 г., докато Карлос линеел в Лондон, един от екипите на Хадад отвличал самолет на Луфтханза, летящ за Аден. Един от 172-мата пътници взети за заложници бил Джоузеф Кенеди, синът на починалия Робърт Кенеди. След кратки преговори Кенеди и останалите заложници били пуснати живи и здрави, след като западногерманското правителство се съгласило да изплати сумата от 5 милиона долара за откуп. През следващия месец май Хадад изпратил трима членове на японската Червена армия да извършат брутално нападение над летището в Тел Авив. След като пристигнали на летището тримата мъже извадили автоматични оръжия и гранати от багажа си и открили огън по тълпите. Когато огънят затихнал, 23 пътници били мъртви и още 76 ранени.

Двама от терористите загинали по време на операцията, но не от отсрещен огън. Единият бил убит случайно от приятелски огън, а другият загинал, когато гранатата, която държал, избухнала преждевременно. В едно ранно утро през септември същата година един отряд командоси, съставен от членове на ислямистката организация Фатах на Ясер Арафат, които наричали себе си „Черен септември“, извършили набег над еврейското общежитие на Олимпиадата в Мюнхен. След като убива един от атлетите и треньора групата задържа останалите спортисти като заложници и изисква да бъдат освободени 200 души от техните сънародници, които лежали по затворите в Израел.

След ден на сбити преговори западногерманците се съгласили да осигурят самолет, който да откара групата и нейните заложници в Кайро. Всичко вървяло по план, докато германските снайперисти на летището не открили огън по командосите. В последвалата огнестрелна битка били убити 11 израелски атлети и петима от терористите. Когато новините за тази операция стигнали до Карлос, той се ядосал, че е бил оставен извън тези важни удари, които разтърсват света. Неговият яд се засилил още повече, когато узнал за подвизите и на един друг верен на партийната идея герой.

Гневът Божи

Мохамед Будиа служел като оперативен шеф на Народния фронт в Париж под прикритието на театрален режисьор. Той бил известен със своето умение да прелъстява млади жени и да ги обръща за каузата си. През 1971 г. Будиа, който бил експерт по експлозивите, взел своята млада приятелка германка и заминал за Ротердам в Холандия. Тяхната мисия била да взривят склад с израелски стоки, но експлозивите не били поставени правилно и вместо това избухнала една от петролните рафинерии на Залива. Невъзмутимият Будиа по-късно изпратил същата своя приятелка и две други жени в Йерусалим по време на Великденските празници, за да взривят верига от ваканционни хотели. Планът се провалил, когато израелската полиция ги задържала на летището в Тел Авив, където момичетата били претърсени, и се установило, че носят пластични експлозиви и таймери, скрити в облеклото и гримовете им. Освен това бельото им било напоено с леснозапалима течност.

След няколко месеца Будиа и една жена на име Терез Лефебр се опитали да атакуват замъка Шьонау в Австрия, който се използвал като транзитен лагер от руските евреи, пътуващи за Израел. Този план също се провалил, но тяхното следващо нападение, над една петролна рафинерия в Триест Италия, надминало и най-дивите им очаквания. Двадесетте килограма пластични експлозиви не само че унищожили рафинерията, но повредили и Трансалпийския газопровод, който снабдява Бавария, Виена и Централна Европа. Последвалият пожар горял в продължение на два дни и унищожил 250 000 тона суров петрол, причинявайки щети за 2,5 милиарда долара.

На 28 юни 1973 г., малко преди обяд, Будиа напуснал дома на една от своите любовници във Франция. Той приближил колата си и, тъй като бил предпазлив човек, проверил дали с нея всичко е наред. Задоволен от проверката, той седнал на шофьорското място, но още преди да се настани, колата била раздрана от експлозия, която го убила на място. Последвалото разследване на френските тайни служби установило, че група израелски наемници, наричаща се „Гневът Божи“, били поставили мина под шофьорската седалка на Будиа. Елементарното, според израелските стандарти, устройство,  задействащо се чрез пластина, свършило добра работа. Будиа бил една от целите на групата „Гняв Божи“, която била сформирана, за да отмъсти за убийствата от Олимпиадата в Мюнхен. Групата оперирала с изричното съгласие на тогавашния министър-председател на Израел – Голда Майер.

Три седмици след покушението Карлос се завърнал в Бейрут и помолил да бъде изпратен в Париж на мястото на Будиа. Макар лидерите на Народния фронт да били впечатлени от работата му в Лондон, те не смятали че той притежава достатъчно опит за тази позиция и го изпратили обратно в Лондон. При завръщането си там той узнал, че за наследник на Будиа е назначен Мишел Мукхарбал, а Карлос щял да бъде вторият в командването му. Той не бил доволен от това решение и негодувал срещу назначението на Мукхарбал, понеже смятал, че той не е годен за този пост. Въпреки разочарованието си, Карлос положил всички усилия да помага на новия си лидер и се съгласил, че смъртта на Будиа трябва да бъде отмъстена с удари по ционистки мишени в Европа. Нападението над Джоузеф Сийф в Лондон бил първият подобен удар, за който Карлос поема отговорност. Той бил само началото.

Кампания

Един месец след покушението над Сийф Карлос извършил неуспешен бомбен атентат над израелската банка Хапоалим в Лондон. Нападението било просто. Карлос пристигнал в банката сутринта и, отваряйки вратата, хвърлил вътре устройството. Бомбата, направена от руска ръчна граната, прикрепена към 600 гр. пластичен експлозив, не се детонирала напълно и успяла само да направи дупка в пода и да счупи един прозорец. Единствената жертва била една деветнадесетгодишна секретарка, която получила леки драскотини.

 

Мишел Мукхарбал

Следващата стъпка в кампанията, разработена от Карлос и Мукхарбал, била бомбардирането на офисите на три френски вестника, които се славели като про-израелски. Коли пълни с експлозиви били оставени преди офисите на L’Aurore, L’Arche, Minute и Maison de la Radio. Бомбите били нагласени да избухнат в 2:00 ч. през нощта и впоследствие Карлос твърди, че часът бил специално избран, за да се сведат до минимум човешките жертви. Освен това той предупредил вестниците за атаката. В уреченото време три от четирите бомби избухнали, причинявайки огромни щети. Нямало жертви. Единственият вестник, който се спасил от щети, бил Maison de la Radio, тъй като колата-бомба не успяла да се детонира.

Докато Карлос се вихрел с пълна сила в Париж, Хадад замислял нов план. Той посъветвал Карлос и Мукхарбал да се съюзят с членовете на японската Червена армия. Преди планирания съюз Ютака Фуруя, член на Червената армия, бил арестуван на летище Орли в Париж. Той бил задържан, понеже носел три фалшиви паспорта с различни имена и 10 000 долара във фалшиви банкноти. Когато го разпитали, той признал, че е член на Червената армия и поддръжник на палестинската кауза. Френското разузнаване претърсило досиетата си и установило, че Фуруя е бил замесен в атаката над рафинерията на Шел в Сингапур, организирана от Народния фронт. Криптираните документи, намерени у Фуруя, разкрили планове за нападения над японски посолства и компании в няколко големи европейски градове.

По-късно Фуруя бил обвинен в дребни провинения, свързани с фалшифицирането на паспорти и пари, и бил затворен за няколко месеца. Докато той лежал зад решетките, други осем членове на японската Червена армия били пропъдени в Швейцария. Швейцарците, които не желаели да си имат работа с терористи, ги пратили в Западна Германия, която на свой ред ги отправила към Холандия. Няколко дни след експулсирането им в Холандия Червената армия нападнала френското посолство в Хага. Тримата терористи, които взели участие в атаката, били екипирани и организирани от Карлос и Мукхарбал.

Планът се състоял в това терористите да пленят френският посланик при пристигането му в посолството. Атаката закъсняла, но японските командоси успели да заловят шофьора на посланика и го принудили да ги вкара в неговия офис. В този момент един случаен полицейски патрул засякъл терористите и избухнала престрелка, в която били ранени двама полицаи и лидерът на групата. Японците успели да пленят посланика Жак Сена и още десет души и ги задържали като заложници в неговия офис.

Исканията им били да бъде освободен Фуруя и да им бъде осигурен един Боинг 707. По време на преговорите Фуруя бил отведен под въоръжената охрана на френската Бригада антикомандоси до летище Шипол в Амстердам, където щял да изчака изхода от заложническата криза. Бригата имала строгата заповед да екзекутира Фуруя в случай, че някои от заложниците бъде наранен, която идвала директно от френския премиер-министър Жак Ширак.

По време на преговорите Карлос съставил план, с който се надявал да ускори освобождаването на терористите. В един натоварен неделен следобед той влязъл в кафе „Дю-Маго“, проправил си път до балкона на първия етаж и хвърлил долу в тълпата една осколочна граната.

Карлос се изнесъл преди взривът да разпръсне в тълпата стотици смъртоносни фрагменти, които убили двама и ранили 34 невинни граждани.

 

Йоханес Вайнрих

Два дни по-късно френското правителство се съгласило с исканията на терористите. Те не само освободили Фуруя и осигурили самолет, но им платили и 300 000 долара откуп. Впоследствие властите настояват, че граната в „Дю-Маго“ не е имала отношение към решението им. Макар да не отдавали важност на атаката, тя успява да привлече вниманието на Хадад и като резултат той „ъпгрейднал“ Карлос и през декември 1974 г. предложил на него и Мукхарбал да похитят самолет на Ел Ал от летище Орли. Най-сетне Карлос бил избран да вземе участие във „високопрофилна“ операция. За нещастие на Карлос, планираната атака била осуетена от стачката на служителите на Ел Ал, която попречила на много израелски самолети да кацнат в Париж. Карлос, нетърпелив да се докаже, трябвало да седне и да чака края на стачката. Най-сетне, на 13 януари 1975 г., той и новият му съучастник Йоханес Вайнрих били изпратени да действат.

Малко след обяд терористите седели в една наета кола отстрани на пътя, който водел към летището, и чакали самолетът на Ел Ал да излети. Планът бил да изчакат, докато самолетът се издигне във въздуха и да го свалят с RPG-7 – базука, произвеждана в Русия.

В уреченото време Вайнрих се изправил на пътя, вдигнал оръжието на рамо и се прицелил в приближаващия се Ел Ал 707. Той веднага бил забелязан от един служител на Луфтханза и от един охранител на Ел Ал, който стоял на близкия покрив. Когато самолетът бил на 130 метра разстояние, Вайнрих стрелял, но ракетата пропуснала целта си и се ударила в една паркирана кола. Бойната глава не избухнала.

Откатът от втория изстрел изхвърлил Вайнрих назад и базуката счупила предното стъкло на колата им. Ракетата излетяла към летището и минала през един югославски DC9 преди да се удари в сградата, където се помещавала кухнята. За щастие сградата била празна в момента. След неуспешната атака Карлос и Вайнрих отпрашили към близкото гробище, където захвърлили колата и се качили в друга, оставяйки базуката след себе си. Малко по-късно агенция Ройтерс получила обаждане, в което отговорността за нападението се поемала от Командо Мохамед Будиа. Човекът, който се обадил, обещал: „Следващият път ще ударим целта си“.

Докато охраната около летище Орли се затягала с помощта на допълнителна жандармерия, Карлос и Мукхарбал поставяли основите на план за следващия си опит. Четири дни след първата атака, очевидно необезпокоени от засилената охрана, Карлос и трима други палестински партизани се озовали на летището, „репетирайки“ за новия удар. Следващата неделя терористите се върнали на летището и след като взели предварително скритата в една тоалетна, друга не толкова мощна базука, те се качили на терасата за наблюдение и се приготвили да обстрелят близкия джъмбо на Ел Ал. Преди да успеят да заемат позиция един от охранителите на съседния покрив открил огън по тях с автомат. Докато тълпите се разпръсквали, търсейки скривалище, един от терористите стрелял с пистолета си във въздуха и хвърлил една граната. Терористът с RPG-то извадил оръжието изпод палтото си и се прицелил в джъмбото, който вече се приготвял да излети и бил на 400 метра разстояние – твърде далеч, за да бъде улучен.

За да си проправят път за бягство, терористите се втурнали в пътническия салон, стреляйки и хвърляйки гранати. Карлос не бил сред тях, тъй като се бил измъкнал още в началото на стрелбата. Малко след като влезли в салона пътят им бил преграден от охраната. След кратка престрелка осем души, сред които и един охранител, паднали сериозно ранени на земята, а терористите си избрали заложници и се барикадирали в една тоалетна. Те успели да вземат, всичко на всичко, десетима заложници, сред които един свещеник, едно четиригодишно момиченце и една бременна жена. Десет часа по-късно, след кратки преговори, френското правителство се огънало и осигурило един Боинг 707, който да отведе палестинците в Багдад, в замяна на заложниците. Подразнени от поредната провалена атака, Карлос и Мукхарбал заминали за Лондон и след това за Париж, където се укрили и започнали да кроят планове за следващата фаза от тяхната кампания.

Измяна

Докато Карлос пребивавал в Париж и прекарвал времето си в намирането на нови скривалища за своя растящ арсенал от оръжия, Мукхарбал редовно пътувал до щабквартирата на Народния фронт в Бейрут. На 7 юни 1975 г., по време на едно такова пътуване, ливанската полиция арестувала Мукхарбал на летището в Бейрут, докато той се готвел да се качи на самолета обратно за Париж. Те открили у него подробни записки за движенията на няколко изтъкнати политици и бизнес личности в Париж и Лондон. Нетърпелива да свърже Мукхарбал с терористични дейности, бейрутската полиция помолила един бивш служител от френското разузнаване, който живеел в Ливан, да проведе разпита. След като разпитвал затворника в продължение на почти два дни, Жан-Пол Морие научил, че Мукхарбал е член на Народния фронт и работи за човек на име Джордж Хабаш. По време на разговора той също споменал един друг човек на име Нуредин. Когато му поискали още подробности, Мукхарбал им казал, че въпросният мъж е „наемен убиец“.

Мукхарбал бил освободен на 13 юни и качен на самолет за Париж без да знае, че е следен от полицай под прикритие от ливанската полиция. Когато полетът кацнал в Париж, ливанският офицер посочил Мукхарбал на екипа от тайното разузнаване, който чакал на летището. Те последвали Мукхарбал, който си хванал такси до Латинския квартал и влязъл в малка кооперация на улица „Тулие“ №9. Малко след това Мукхарбал напуснал апартамента заедно с някакъв тежко сложен мъж с тъмна коса, който носел куфар. Агентите от френското разузнаване направили няколко фотографии на мъжете, но скоро след това прекратили следенето.

На 20 юни, вероятно под непрекъснато наблюдение, Мукхарбал напуснал Париж и заминал за Лондон. Осъзнавайки твърде късно, че техният човек се е измъкнал, разузнаването информирало Специалния отдел в Лондон, които го прибрали и върнали обратно в Париж. При пристигането си в Кале Мукхарбал бил задържан и разпитван от служители на „Главно разузнаване“ – местният отдел на френските тайни служби. Първоначално Мукхарбал отказал да съдейства на властите, но седем дни по-късно, след като му казали, че неговите началници не са впечатлени от това, че е говорил с ливанската полиция и бил заплашен с експулсиране в Бейрут, той се пречупил и им дал информация касаеща Нуредин. Част от информацията, която той не разкрил, бил фактът, че Нуредин всъщност е неговият втори по ранг в командването човек, а именно Карлос.

 

Улица Тулие, №9

Той им казал, че Нуредин често посещава улица „Тулие“ №9 – домът на една от неговите приятелки. Комисар Херанз и още трима офицери веднага потеглили към адреса заедно с Мукхарбал, с надеждата, че мъжът ще бъде все още там. По времето на тяхното пристигане Карлос забавлявал няколко венецуелски студентки и бил полупиян. Когато полицията почукала на вратата на апартамента, Карлос бил в банята с едно от момичетата, показвайки й полуавтоматичния си пистолет – едно от многото оръжия, които криел в жилището.

Полицията се опитала да разпита Карлос, но той се дърпал и заплашвал, че ще се обади и ще се оплаче в посолството. Разговорът се разгорещил и Карлос се върнал обратно в банята, взел оръжието си и го пъхнал отзад в панталоните си. На влизане отново в стаята той предложил на полицаите питиета и помолил една от жените да изпее нещо. Атмосферата в мъничкото жилище се поотпуснала, докато един от другите полицаи не влязъл в стаята с Мукхарбал. Когато го попитали дали може да разпознае някого в помещението, той вдигнал ръка и посочил Карлос.

Карлос незабаво изтеглил пистолета си и прострелял Мукхарбал в шията. След това обърнал оръжието към Херанз и също го уцелил в шията. Със смъртоносна прецизност Карлос застрелял другите двама офицери, преди те да успеят да избягат на улицата през съседния апартамент. По-късно тежко раненият Херанз бил качен в едно такси от две от студентките и закаран в болницата – той бил единственият оцелял. Невероятно, но атаката протекла толкова бързо, че телата на Мукхарбал и двамата детективи били паднали едно връз друго. За ирония, точно преди стрелбата френските власти не знаели нищо за Карлос и неговите дейности, но показанията, предоставени им от Херанз, им дали достатъчно информация, за да започнат един от най-мащабните лов на хора в история.

Няколко дни след нападението, докато властите били заети да залавят всекиго, който имал и най-малка връзка с него, Карлос направил среднощно посещение в дома на една своя стара приятелка, откъдето взел няколко документи, сред които един чилийски паспорт, който използвал за да избяга в Бейрут, през Брюксел.

„Прочутият Карлос“

При връщането си в Бейрут Карлос бил посрещнат като славен герой заради подвизите си в Париж. Той бил в състояние да убеди Хадад, че е екзекутирал Мукхарбал заради предателството му към каузата; всъщност, по-късно един агент от Мосад разкрива, че Мукхарбал е работел като двоен агент за Израел от 1973 г. и точно той им бил предоставил информацията, която била довела до смъртта на Мохамед Будиа.

 

Вилфред Босе

Като доказал се кадър в очите на Хадад, Карлос бил окуражен да подбере нов екип, който да му помогне в една операция, която била не само амбициозна, но и доста опасна. Карлос заминал за Франкфурт и избрал двама западногерманци – Вилфред Босе и Хоаким Клайн. Те били шокирани, когато ги уведомил, че ще участват в мисия, която ще допринесе значително за палестинската кауза; атака над щабквартирата на Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК) във Виена. Целта била да се промъкнат на конференцията, планирана за декември 1975 г., да отвлекат всички присъстващи правителствени министри и да ги държат за откуп, с изключение на арабския министър на петрола шейх Ахмед Заки Ямани и иранския премиер Ямшид Амузегар, които щели да бъдат екзекутирани на място.

Той успокоил първоначалния им скептицизъм, уверявайки ги, че разполага с вътрешни сведения за охранителните мерки на конференцията, които не били никак на ниво. Към екипа се присъединили още четирима души. Първият е Габриел Крьошер-Тайдман, германка, която била затворена преди две години, когато простреляла полицай, който се опитал да я арестува, понеже крадяла регистрационни номера от колите в един паркинг.

Габриел Крьошер-Тайдман

Другите трима били двама палестинци и един ливанец, които са известни единствено с кодовите си имена – Джоузеф, Халед и Юсеф.

След като съставил екипа си и разпределил оръжията, от които щели да имат нужда, Карлос отлетял за Аден, за да проведе последен брифинг с Хадад. Той се върнал в Европа през Швейцария и взел влака за Австрия, където отседнал в разкошен апартамент във виенския Хилтън. Останалите членове на екипа трябвало да се задоволят с доста по-мизерни условия и критикували Карлос за неговия „буржоазен начин на живот“. Без да се притесни от това, Карлос настоявал, че изборът му на настаняване е пряко свързан с неговата сигурност.

Макар Карлос все още да обичал добрата храна, изтънчените вина и разкоша, той вече не приличал на добре поддържания плейбой от младостта си.

В месеците преди атаката над ОПЕК той пуснал косата и бакенбардите си да растат, отгледал си козя брадичка и носел черна берета; точно като своя герой от детството Че Гевара.

След като наел два малки апартамента в покрайнините на Виена екипът започнал да наблюдава щабквартирата на ОПЕК и да проучва записките от провеждането на предишни конференции. Впоследствие Карлос напуснал хотела и преместил екипа си в един по-голям апартамент, разположен близо до центъра на града. По настояване на Карлос срещите на екипа се провеждали в луксозни ресторанти винаги когато това било възможно. На една такава среща Карлос уведомил групата, че по време на нападението всеки от заложниците или другите присъстващи, който причинява проблеми, следва да бъде екзекутиран на място. Клайн не бил съгласен и възразил, че подобни действия биха могли само да доведат до неконтролируема паника. Двамата спорили по въпроса в продължение на повече от два часа преди да осъзнаят, че другите клиенти в ресторанта ясно могат да чуят повишените им гласове и подробностите от техния план.

В петък на 19 декември Карлос напуснал апартамента, за да се срещне със своя контакт, за който се предполага, че е бил член на тайните служби на един от министрите на ОПЕК. Не след дълго той се върнал, носейки две големи торби пълни с пушки M-16, револвери P38, автоматични пистолети Skorpion и петнадесет килограма експлозиви. Революционната клетка на Клайн по-късно ги снабдява с още един куфар с оръжия. След като прекарал по-голямата час от вечерта в чистене и подготвяне на оръжията, екипът бил готов за действие.

В следващата неделя сутринта Карлос, Клайн, Крьошер-Тайдман и тримата араби напуснали апартамента, носейки оръжията и експлозивите в спортни сакове. Бос не взел участие в атаката. След кратко пътуване с трамвая в 11:30ч. те пристигнали пред седеметажната сграда, която приютявала щабквартирата на ОПЕК. Карлос влязъл в лобито пръв и, след като поздравил двамата млади полицаи на входа, кимнал на останалите да го последват. В коридора той попитал една малка група журналисти дали срещата на ОПЕК все още е на дневен ред. Когато те потвърдили това, Карлос им благодарил и повел дружината си нагоре по стълбите към първия етаж, където се намирала заседателната зала.

Щом стигнали върха до рецепцията на горния етаж, терористите извадили оръжията си, застанали на входа на конферентната зала, и започнали да стрелят. Единствената охрана на етажа била в лицето на двамата австрийски полицейски инспектори – Йозеф Янда и Антон Тиклер. Клайн се бил отделил от останалите, за да окупира контролното табло. Докато той приближавал, рецепционистката Едит Хелер набрала полицията и успяла да съобщи за атаката преди Клайн да стреля в телефонната слушалка, която тя държала до главата си.

Без да се стресне Хелер вдигнала друг телефон и отново се опитала да набере номера на полицията. Тогава Клайн обърнал оръжието си към контролното табло и изпразнил пълнителя в него.

Междувременно Карлос и останалите от групата вече били влезли в коридора, който водел към заседателната зала. Когато стигнали до двамата охранители, инспектор Тиклер грабнал дулото на пистолета на Карлос и се опитал да го обезоръжи, но той се оказал твърде силен за 60-годишния полицай и се измъкнал от хватката му. Крьошер-Тайдман минала в гръб на Тиклер и го попитала дали е полицай. Когато той отговорил утвърдително, тя изтреляла куршум отзад във врата му, който пробил дупка в гърлото му. Фатално раненият мъж бил качен в асансьора и изпратен на приземния етаж.

Връщайки се от асансьора, Крьошер-Тайдман пристигнала точно навреме, за да види как някакъв едър мъж се показва иззад рецепцията. Тя се затичала към него и опряла пистолета си в гърдите му. Човекът, който бил цивилно облечен иракски охранител, я сграбчил здраво и я притиснал до гърдите си. Борбата между двамата не продължила дълго, тъй като Крьошер-Тайдман успяла да измъкне втория си пистолет и да застреля човека в главата.

Докато тя извършвала втората си екзекуция в разстояние на няколко минути, Карлос сграбчил инспектор Янда и го подкарал насила по коридора, водещ към вътрешните офиси. Без да знае, че човекът е полицай, Карлос набутал затворника си в един празен кабинет и заключил вратата. Янда незабавно намерил телефон и се обадил в щаба си. Съобщението му било кратко и ясно – „Криминален офицер Янда от Първи отдел, нападение в ОПЕК. Стрелба с автоматични пистолети“. Спешността на обаждането била подсилена от изстрелите, чуващи се от коридора, където Карлос в момента екзекутирал един либийски икономист, който се бил опитал да го обезоръжи.

 

Шейх Ямани

След като стрелял в последната си жертва четири пъти Карлос влязъл в конферентната зала, изпращайки залп от куршуми в тавана. Докато присъстващите залягали за прикритие, той разпознал шейх Ямани и тръгнал към него, като му говорел саркастично. Тогава зърнал Валентин Хернандез Акоста, венецуелският министър на петрола, и приятелски го заговорил. В този момент Ямани осъзнал, че маскираният нападател е терористът Карлос. Този факт му подействал като студен душ, тъй като знаел, че Карлос и преди бил кроял планове за убийството му.

Докато Карлос и съучастниците му разпитвали заложниците си, пред сградата, в отговор на обаждането на Янда, пристигнало специално полицейско подразделение. Трима от членовете на специалната виенска част влезли във фоайето и били посрещнати от тялото на инспектор Тиклер, подаващо се от асансьора. Мъжете, облечени в бронежилетки и каски, се запътили към горния етаж, където били посрещнати от изстрелите на Клайн и Джоузеф, които покривали района на рецепцията. Леко затруднени от оскъдното осветление и дима от изстрелите, полицаите простреляли Клайн в стомаха и бедрото, а с третия куршум избили оръжието от ръката му. По време на престрелката водачът на полицейската част Курт Леополдер бил ранен в бедрото. Без да обръща внимание на раните си Клайн извикал: „Махайте се оттук, или всички ще бъдат убити“, и се приготвил да хвърли граната към полицията. Замахът му обаче не бил особено силен и тя се приземила едва на четири метра от него. Граната се затъркаляла по пода и всички залегнали в очакване на взрива, който опсипал стените с метални отломки.

Хвърлянето на гранатата и заплахата на Клайн да убие всички заложници убедили полицията да се изтегли и да потърси сигурност на приземния етаж. Клайн прегледал стомаха си и се върнал в конферентната зала, за да покаже раната си на Карлос. Той го потупал по главата и го пратил да помага в пазенето на заложниците. Карлос погледнал надолу през прозореца, където се организирали полицейските части. Той заповядал заложниците да бъдат разделени на три групи: „либерали и полулиберали“, „престъпници“ и „неутрални“. „Либералите“, състоящи се от делегати от Алжир, Кувейт, Либия и Ирак, били заставени да застанат срещу прозорците, които гледали към улицата. Юсеф заложил около тях експлозиви и настроил таймерите им. „Неутралните“ делегати представляващи Венецуела, Нигерия, Индонезия, Еквадор и Габон, били накарани да застанат в противоположната част на стаята.

Последната група на „престъпниците“ от Саудитска Арабия, Обединените Арабски Емирства, Иран и Катар била събрана пред Карлос. Пристъпвайки към Ямани, Карлос попитал: „Познаваш ли ме?“.

„Много добре“ – отговорил Ямани.

Тогава Карлос обявил на арабски, че той стои начело на палестинските командоси, чийто главни цели са Иран и Саудитска Арабия. Той им казал, че ако съдействат, няма да пострадат. След това накарал една британска секретарка да напише съобщение, съдържащо исканията му, до на австрийските власти. Бележката била кратка и ясна:

„До австрийските власти.

Ние държим като заложници делегатите на конференцията на ОПЕК. Ние искаме нашето официално съобщение да бъде предавано по австрийските радио и телевизия на всеки два часа, започвайки от сега. Голям автобус с покрити със завеси прозорци трябва да бъде приготвен да ни откара до летището във Виена утре в 07:00 ч., където да ни чака зареден с гориво DC9 с тричленен екипаж, който да отведе нас и заложниците до набелязана от нас дестинация.

Всякакво забавяне, провокация или неразрешен достъп по какъвто и да било повод ще застраши живота на нашите заложници.

Ръката на Арабската революция

Виена 21/XII/75″

Освен това Карлос продиктувал официално съобщение на френски, в размер от 7 страници, възхвалявайки „добродетелите“ на палестинската кауза и изисквайки, освен всичко останало, възобновяване на арабското обединение. Когато документите били готови, Карлос заповядал на секретарката Гризелда Кери да ги отнесе на властите. Също така й позволили да помогне на ранения Леополдер да напусне сградата при условие, че полицията спре да стреля по терористите.

След като разпитали секретарката и научили за разделянето на делегатите на групи, и за експлозивите, австрийците нямали друг избор освен да започнат преговори.

Докато чакал отговора на исканията си, Карлос си играел на „психологични игрички“ със заложниците. След като освободил още една секретарка, която изпаднала в истерия, той оставил един пистолет на масата близо до делегатите, като продължавал да държи картечницата в ръцете си. Заложниците по-късно споделят, че са смятали, че той се е опитвал да ги изкуши да грабнат оръжието и по този начин да му дадат основание да ги убие.

Докато Карлос играел болните си игрички, състоянието на Клайн бързо се влошавало. Белаид Абдесалам, който бил доктор, прегледал Клайн и се съгласил да предаде съобщение на властите, потвърждавайки, че той се нуждае от спешна медицинска помощ. Карлос изпразнил джобовете му и казал на Абдесалам да го изведе от сградата. Когато двамата стигнали до фоайето, Клайн бил попитан на немски дали е заложник.

Той отговорил на развален английски – „Моето бойно име е Анджи“ – преди да се строполи в безсъзнание. Той бил отведен в болницата, където лекарите установили, че куршумът е разкъсал дебелото му черво, панкреаса и артерията на дванадесетопръстника му. Те били изненадани, че той все още е в състояние да функционира с подобна сериозна рана.

Преговорите започнали, като Карлос настоял либийският посланик във Виена да бъде посредник, но се оказало, че той е извън страната. На негово място услугите си предложил иракският дипломат Рияд Ал-Азауи, което устройвало и двете страни. Когато Ал-Азауи осъществил първия си контакт с терористите, Карлос му казал: „Кажи им, че съм от Венецуела и моето име е Карлос. Кажи им, че аз съм известният Карлос, те ме познават“. Той повторил исканията си и настоял още Клайн да бъде освободен от болницата навреме за полета им.

Когато Ал-Азауи казал на Карлос, че Клайн в момента е на животоподдържащи системи и не бива да бъде местен в продължение на един месец, Карлос се посъветвал с другарите си и казал на посредника: „Не ме е грижа, ако той умре в самолета, ние дойдохме заедно и заедно ще си отидем“.

В 18:22 ч. същата вечер се стигнало до първото съгласие и комюникето на Карлос започнало да се излъчва на интервали през два часа. В полунощ кабинетът свикал спешно заседание за оценка на ситуацията. Взимайки предвид случилите се убийства, и предпоставката за още такива, австрийският канцлер Бруно Крайски и неговият кабинет се съгласили да удовлетворят исканията на терористите при условие, че всички служители на ОПЕК бъдат освободени преди заминаването на групата. Когато чул това, Карлос побеснял и изкрещял на посредника, че той е този, който решава кой да бъде пуснат. Само след минути той променил драстично мнението си и се съгласил с условията, казвайки на Ал-Азауи, че вече бил решил да освободи служителите, още преди канцлерът да го предложи.

В 6:40 ч. на следващата сутрин един жълт пощенски автобус с пердета на прозорците спрял пред задния изход на сградата на ОПЕК. Малко след това Карлос застанал нахално до него, докато заложниците се качвали вътре. След като отделил служителите, които трябвало да пусне, той предоставил материал за телевизионните камери, като започнал да се здрависва с всеки от пуснатите заложници. Когато останалите 42 заложници били натоварени в автобуса, той потеглил към летището, ескортиран от две полицейски коли с пуснати светлини. Линейката с Клайн и един лекар, който доброволно се съгласил да го придружи, била тръгнала към летището по-рано.

Докато конвоят си проправял път през сутрешния трафик, Карлос ясно се виждал, изправен на прозореца в предната част на автобуса до шофьора, махайки на минувачите.

След пристигането на летището заложниците били натоварени в самолет DC9 на австрийските авиолинии и точно когато Карлос се готвел да се качи на борда, Ото Реш – австрийският министър на външните работи и бивш член на Хитлеровата младеж – се приближил и се здрависал с Карлос. Сцената била уловена от пресата и се появила на първите страници на вестниците под заглавието „Ръкуването на срама“, което предизвикало критики в световен мащаб не само към Реш, но и към цялото австрийско правителство.

Щом се качил на борда, Карлос разделил заложниците, поставяйки експлозиви под седалките заемани от Ямани, Амузегар и техните делегати. Най-накрая, в 9:00 ч. в понеделник на 22 декември самолетът излетял в посока Алжир. По пътя Карлос изглеждал спокоен и небрежно разговарял с Ямани и другите делегати. По-късно той се разходил важно между седалките и раздавал автографа си. Възползвайки се от тази промяна в настроението му, Ямани попитал накъде отиват и му било отговорено, че след кратък престой в Алжир ще се насочат към Триполи в Либия. Карлос изглежда не се притеснявал, че един от заложниците му е либийски делегат и, когато Ямани повдигнал въпроса, той му казал, че либийският премиер-министър щял да ги посрещне и да им осигури самолет, който да ги отведе до Багдад.

Два часа и половина след напускането на Виена самолетът кацнал на летище Ел Бейда в покрайнините на Алжир. Карлос излязъл от самолета невъоръжен и бил топло посрещнат от алжирския външен министър Абдел Азиз Бутефлика, който го придружил до ВИП салона. Пристигнала линейка, която да откара Клайн в болницата. След кратък разговор с Бутефлика Карлос се съгласил да освободи тридесетте не-арабски делегати и служители. Въпреки топлото посрещане, алжирското правителство отказало да осигури на Карлос друг самолет. Той бил принуден да презареди австрийския DC9 и с него се отправил към Триполи.

Посрещането в Триполи било коренно различно от това в Алжир, тъй като либийците отказали да предоставят самолет и поискали освобождаването на либийските заложници. Ситуацията на борда се изострила, когато Карлос заплашил, че ще застреля заложниците, ако не получи своето. Най-накрая рано във вторник сутринта Карлос освободил либийците и петима други делегати. Нетърпелив да се сдобие с по-голям самолет годен за полет на по-дълги разстояния, той се свързал с правителството на Саудитска Арабия, но те също отказали да му съдействат, докато шейх Ямани е държан против волята му.

Разтревожен, че планът му се проваля, Карлос отново наредил да се зареди самолета и дал заповед за връщане в Алжир. Когато полетът наближил Тунис, служител от въздушния контрол се свързал с пилота по радиото и го осведомил, че на самолета е забранено да каца в Тунис.

Карлос бил вбесен от това съобщение и заповядал на пилота да започне снижаване към пистата, но контролът на летището изгасил светлините и приземяването станало невъзможно.

 

Карлос на летището в Алжир

Изморен и стресиран от близо четири дни безсъние, Карлос отново насочил пилота към Алжир. В 3:40 ч. те се приземили за втори път на летище Ел Бейда, където пак били посрещнати от външния министър Бутефлика, който бил очевидно изненадан от завръщането им. Последвала кратка дискусия, след която Карлос се върнал на борда в мрачно настроение и осведомил заложниците си, че съдбата им ще бъде решена след като разговаря с другарите си. Ямани наблюдавал как терористите си говорят в друга част на самолета, но можел да разбере само, че спорят ожесточено за нещо.

Когато Карлос се върнал при заложниците, те се чудели дали това не е краят им. Вместо това той им казал: „В крайна сметка решихме да ви освободим по обяд и с това решение животът ви е напълно извън опасност“. Когато Ямани попитал защо не могат да ги освободят по-рано, му казали, че първо трябва да поспят. Крьошер-Тайдман очевидно не била доволна от решението и проклинала Карлос на висок глас. Когато легнали да спят, Карлос отново бил извикан за разговор с алжирските власти. Той се върнал след два часа и казал на Ямани и Амузегар: „Сега напускам самолета и вие ще ме последвате след пет минути“.

След пет минути заложниците направили каквото им било казано и напуснали самолета, чудейки се дали той няма да избухне. Когато били на сигурно място във ВИП салона, те видели, че терористите са вече там. Заложниците започнали да разказват с подробности изпитанието си на Бутефлика, а ядосаният Халид се приближил към тях, ровейки за нещо в ризата си. Реагирайки бързо, Бутефлика подал на Халид чаша сок, давайки на алжирската полиция достатъчно време да го задържи и да го претърси. Когато открили скрит под ръката му пистолет, той казал на полицията: „Аз дойдох тук да извърша съгласуваната екзекуция над тези двама престъпници, но вие ми попречихте“.

Малко по-късно група журналисти наблюдавали как конвой от черни официални коли напуска летището. С приближаването им една от колите спряла край тях. Карлос се подал от прозореца и ги гледал втренчено в продължение на няколко минути преди да потегли отново. Карлос Чакала и този път се бил измъкнал невредим.

В годините последвали нападението над ОПЕК Абу Шариф и Хоаким Клайн потвърждават, че Карлос бил получил огромна сума в замяна на освобождаването на арабските заложници, която бил задържал за лична употреба. Не се знае със сигурност точният размер на парите, но се спекулира за сума от порядъка на 20-50 милиона долара. Кой е платил тези пари също не е известно, но според Клайн те били дошли от „един арабски президент“.

Впоследствие Карлос казва на адвокатите си, че парите са били платени от саудитците, от името на иранците, и били „отклонени по пътя и загубени от Революцията“. Той настоява, че ако бил взел парите за себе си, е щял да бъде издирен и убит преди да може да ги похарчи.

Терорист под наем

Предполага се, че след триумфалното напускане на летището и заиграването си с медиите, Карлос си е намерил скривалище някъде в Алжир. Малко след драматичната развръзка с нападението над ОПЕК австрийското правителство подава искане за неговата екстрадиция. Австрийците съвсем не били доволни, когато алжирските власти ги уведомили, че, тъй като между двете страни не съществува споразумение за екстрадиция, те не са в състояние да удовлетворят молбата им. Това, което австрийските власти не знаели, било, че Карлос бил получил политическо убежище като част от сделката за освобождаването на заложниците.

Френското правителство, което поддържало приятелски отношения с Алжир, също се интересувало от неговото местонахождение, но избрало да не подава молба за екстрадиция, заявявайки, че подобен ход само би обидил тяхната бивша колония. Това било любопитно решение при положение, че те разполагали с писмено доказателство под формата на едно писмо, което Карлос бил дал на Хернандез Акоста по времето на освобождаването на последния. Писмото било адресирано до майката на Карлос и ясно заявявало, че той е отговорен за атаката над ОПЕК. Поради някаква причина френското правителство първоначално отрекло съществуването на подобен документ, но впоследствие променило историята си. Те били поставени в още по-притеснителна ситуация, когато експертите от Скотланд Ярд идентифицирали положително почерка в писмото като този на Карлос Чакала.

Докато много световни агенции по сигурността, включително и ЦРУ, активно го издирвали, Карлос си живеел в луксозна вила с панорама над Алжир, която му била предоставена от алжирския президент Хуари Бумедиен. Карлос стоял във вилата в продължение на две седмици, докато чакал Клайн да се възстанови в болницата. През това време външният министър Бутефлика, началникът на полицията и ръководителят на алжирските тайни служби го забавлявали на вечеря. За да се увери в сигурността на госта си, Бутефлика му осигурил бодигарди, които охранявали Карлос денонощно.

Една седмица по-късно, когато Клайн бил изписан от болницата, той и Карлос отлетели за Либия, където били топло посрещнати от полковник Кадафи и били снимани за телевизията. Сърдечното отношение на Кадафи било объркващо, като се има предвид предишният му отказ да разреши кацането на самолета на Карлос по време на драмата със заложниците. Няколко години по-късно един съучастник на Карлос изразява гледището си, че Кадафи в действителност бил упълномощил атаката над ОПЕК и бил платил на Карлос 1 милион долара като награда. Френското разузнаване разкрива впоследствие, че Кадафи също така бил отпускал средствата за пребиваването на Карлос в Алжир.

На 10 февруари Карлос и Клайн заминали за Аден в Южен Йемен с частен самолет осигурен им от Кадафи, за да присъстват на среща на Народния фронт. Срещата била свикана от Уади Хадад с цел да се обсъди ефективността на нападението над ОПЕК. Тя продължила два дни, през които Карлос, Клайн и Крьошер-Тайдман се обвинявали взаимно за неуспеха си да проведат мисията според инструкциите на Хадад. Хадад не взел участие в разгорещените дискусии, но старателно си водел бележки през цялото време. Към края на срещата Хадад неколкократно запитал Карлос защо не е екзекутирал Ямани и Амузегар, както било по план.

Когато срещата приключила, на Карлос и Клайн било заповядано да се явят в тренировъчния лагер на Народния фронт в Аден, където да изчакат присъдата на Хадад за действията си. След няколко дни в лагера Карлос бил извикан от Хадад , който го уведомил, че тъй като се бил провалил в екзекуцията на арабските заложници, той повече не е добре дошъл като член на Народния фронт. Освобождавайки го, Хадад казал на Карлос:.

„Звездите трудно изпълняват инструкции. Ти не последва моите инструкции. Няма място за звезди в моята оперативна група. Можеш да си вървиш“.

От уважение към Карлос Хадад запазил изгонването му в тайна, докато неговото бившо протеже реши какво да прави оттук нататък. Години по-късно Карлос си спомня инцидента по малко по-различен начин, твърдейки, че е напуснал Народния фронт по своя собствена воля. Неговото освобождаване останало в тайна няколко месеца, през които пресата съобщава, че Карлос е бил начело на отвличането на самолета на Еър Франс, летящ за Ентебе Уганда през 1976 г. Нападението всъщност било предвождано от Вилфред Босе, който бил убит, когато израелските части извършили успешна акция за освобождаването на заложниците.

През септември 1976 г. Карлос и Клайн заминават за Белград и прекарват три седмици, почивайки си в Югославия. Техните движения привлекли вниманието на западногерманското разузнаване, което съобщило за тях на Националния съвет по сигурността в Белград, настоявайки двамата да бъдат арестувани и екстрадирани обратно в Германия. От НСС удовлетворили искането им и арестували Карлос и Клайн. При задържането им у Карлос бил намерен алжирски дипломатически паспорт под фалшиво име.

Само след четири дни Карлос бил освободен по заповед на маршал Тито, понеже последният не желаел политическият негатив от присъствието на Карлос в Белград да се отрази на предстоящата официална визита на френския президент Валери Жискар д`Естен. Когато Съединените Щати и германското правителство разкритикували решението на Тито, им било отговорено, че не съществуват каквито и да било доказателства за пребиваването на Карлос в Югославия. Междувременно Карлос и Клайн били качени на самолет за Багдад, през Дамаск. Когато самолетът кацнал в Дамаск, на двамата им било отказано разрешение да излетят отново. Бидейки невъоръжен, Карлос смятал, че той и Клайн ще бъдат застреляни, ако напуснат самолета. Страховете им се потвърдили, когато въоръжен екип на тайната полиция, преоблечени като чистачи, се опитал да се качи на борда, но бил спряни от пилота, който заявил, че самолетът представлява чужда територия.

Последвали пет часа на разгорещени преговори, през които „чистачите“ разхлабили колелата на самолета, за да му попречат да излети. Чак след интервенцията на двама югославски дипломати самолетът бил освободен и пуснат да излети за Багдад, където терористите били осигурени с безплатно отсядане в хотел и лимузина с шофьор. Карлос останал в Ирак в продължение на три седмици, но непрекъснато се страхувал от репресивни мерки, особено, когато научил, че Саудитска Арабия е обявила награда за главата му в размер на 1 милион долара.

В крайна сметка Карлос избрал да се установи в Аден Южен Йемен, където се чувствал по-сигурен. Разноските му и този път били заплащани от Кадафи. По време на престоя си той обучавал други терористични групи, заливайки ги със знанията и опита си, но това не било нещото, с което искал да се занимава до края на живота си.

Още от мига на постъпването си в Народния фронт Карлос мечтаел само за едно нещо – да управлява своя собствена терористична организация. Преди да постигне целта си той трябвало да разреши няколко проблема – основно къде да базира операцията си и как да събере средствата, необходими за поддържането на подобна група. Друг фактор бил вербуването на верни последователи. Точно както Хадад го бил научил Карлос се огледал в западногерманските революционни клетки, търсейки способен помощник. Първият му избор Вилфред Босе бил убит в Ентебе и Карлос се обърнал към Йоханес Вайнрих – човекът, който му бил асистирал в нападението с ракета над летище Орли.

След нападението над Орли Вайнрих бил задържан и вкаран в затвора. Само след осем месеца той бил освободен предсрочно, поради здравни причини, и моментално нарушил гаранцията си. Вайнрих все още се криел от властите, когато Карлос му отправил предложението си, което той веднага приел. Неговата първа задача била да вербува Ханс-Йоаким Клайн, но след като го проследил до Италианските Алпи, той се натъкнал на един различен Клайн, който бил загубил илюзиите си по отношение на революционната кауза.

Скоро след като получил тези новини Карлос заминал за Колумбия, където се надявал да се докаже като един съвременен Че Гевара. Той бързо установил, че атмосферата в Латинска Америка не е никак гостоприемна и бързо се завърнал в Близкия Изток.

Междувременно Хадад бил събрал нов екип, който да извърши нападение в отговор на проваления удар в Ентебе. Карлос се бил надявал, че Хадад ще промени решението си и ще го избере да води атаката, но това не се случило. Вместо на него Хадад се спрял на Сухалия Андравес. На 3 октомври 1977 г. Андравес и трима нейни съучастници отвличат Боинг 737 на Луфтханза, летящ за Сомалия, и задържат 86-те пътници и екипаж с искане за 15 милиона долара откуп и освобождаването на палестинските партизани и членовете на Баадер-Майнхоф, които били зад решетките.

През следващите пет дни капитанът на самолета бил заставен да лети до Италия, Кипър, Бахрейн, Дубай и Южен Йемен, докато пътниците седели завързани на седалките си, напоени със запалителна течност. Когато самолетът стигнал до Южен Йемен, Махмуд – един от терористите – обвинил пилота, че се е опитал да организира бягство. Пилотът настоял, че просто е говорил със служителите на летището в Аден за неща касаещи полета. Махмуд извлякъл пилота пред пътниците и след като го попитал дали е виновен или не, го застрелял в главата. Андравес, която станала свидетелка на екзекуцията, избухнала в смях, а тялото на пилота изхвърлили от самолета.

Помощник-пилотът получил нареждане да отлети за Могадишу в Сомалия. Малко след приземяването си самолетът бил нападнат от западногермански командоски отряд. С помощта на гранати, предоставени им от британските Специални въздушни служби, командосите превзели самолета и убили терористите, с изключение на Андравес, която се криела в тоалетната. Щом открили тайното й място, те стреляли през вратата, ранявайки я в раменете и краката. Докато я отнасяли на носилка, въпреки сериозните си рани, тя вдигнала ръка в победен поздрав и извикала: „Арабите ще победят“.

След провала на още един от плановете на Хадад Карлос бил вдъхновен да действа за своята собствена независима групировка. През декември 1977 г., придружен от служители на либийското разузнаване, Карлос заминал за Багдад, където се срещнал със Садам Хюсеин, който пръв му предложил подкрепата си. Това била важна победа за Карлос и също така му гарантирала подкрепата на обучаваните от КГБ иракски тайни служби – Ал Мухарабат.

Неговият план получил и друг неочакван тласък през март 1978 г., когато току-що навършилият 49 години Уади Хадад починал от левкемия. Неговата смърт разчистила пътя на Карлос към държавите от Близкия Изток, на които предлагал услугите си като „терорист под наем“. Известно време се смятало, че Карлос, който така копнеел за позицията на Хадад, е имал нещо общо със смъртта му. Любимата теория гласи, че иракчаните, които открито подкрепяли Чакала, са отровили Хадад.

Ново начало

След смъртта на Хадад Карлос можел спокойно да вербува много от действащите фигури в Народния фронт, които били останали без лидер. Неговият план бил да създаде група от опитни хора, които да са в състояние да въртят многобройни операции с подкрепата на „спящи“ агенти, отговарящи за разузнаването на място, които биха могли да се активират при нужда. Карлос успял да вербува опитни радикали от Сирия, Швейцария и Ливан, като централните фигури били привлечени от западногермански революционни клетки. По това време Вайнрих запознал Карлос със своята приятелка Магделана Коп, която се била присъединила към революционните сили през 1970 г.

Карлос казал на Вайнрих, че иска да се срещне с Коп, и й уредил среща в Алжир. Коп направила толкова силно впечатление на Карлос, че той не се посвенил да я съблазни, въпреки че била приятелка на Вайнрих. В началото тя не показала интерес към авансите му, но скоро била надвита от чара му. Животът бил добър с Карлос: той имал организацията си, подкрепяна от няколко арабски държави, и нова приятелка, която станала негова съпруга през януари 1979 г. Всичко, от което имал нужда сега, било име за неговата терористична група, и той решил този проблем, взимайки името измислено от Мишел Мухарбал по време на престоя му в Париж – „Организация на въоръжената арабска борба“.

Докато Карлос нанасял последните щрихи в своята нова организация, ЦРУ и „Службата за чуждестранна документация и контрашпионаж“ (SDECE) усилено го издирвали. Още преди това ЦРУ било наело един европеец, който познавал Карлос, да събира информация и ако му се удаде възможност да го убие. SDECE, от своя страна, натоварили блестящия агент Филип Рондо, с безупречни контакти в арабския свят, да издири прочутия терорист.

За да научи повече за плячката си, Рондо решил да започне със семейството на Карлос, тъй като разполагал със сведения, че той често посещава майка си. Тръгвайки по тази следа, Рондо изпратил един агент в Колумбия, който да се сприятели с разведената Елба. Клопката проработила и Карлос бил забелязан в един колумбийски ресторант, от който обаче веднага си тръгнал, понеже чул как агентът говори на френски. Един друг агент бил изпратен в Сан Кристобал, за да се сближи с Рамирез Навас. Една теория предполага, че SDECE са възнамерявали да заразят Навас с хепатит В и, когато Карлос пристигнел да види болния си приятел, щели го заловят, но подобен план никога не бил осъществяван.

По време на едно пътуване до Източен Берлин през 1979 г. Карлос привлякъл вниманието на Министерството на държавната сигурност, или Щази, което се занимавало главно с шпионирането на 17-те милиона жители на Източна Германия. Щази за първи път се сблъскали с пропалестинския тероризъм през 1972 г. по време на Олимпийските игри в Мюнхен, и скоро след това установили отношения с палестинските терористични групировки. В замяна на информация за Израел и арабските страни, Източна Германия осигурявала на палестинците обучение в шпионаж и партизанско бойно дело.

По време на престоя му в Берлин към Карлос не било подходено директно, но агентите на Щази наблюдавали движенията му така, че той да усети ясно тяхното присъствие. По-късно те установили директен контакт с Йоханес Вайнрих, за да се уверят в намеренията на лидера му, и в крайна сметка изразили подкрепа към действията му. По-късно Карлос заминал за Куба и сключил съюз с Фидел Кастро, но последвалото пътуване до Москва не дало същия резултат от страна на Съветите. Унгарските власти, макар да не поддържали официално Карлос и неговата група, му били позволили да разполага с верига от къщи-убежища в Будапеща.

Войната на един мъж

През януари 1982 г. Карлос започва да крои планове за атака във Франция. След като сключил съюз с една швейцарска екстремистка група той замислил да разруши ядрената електроцентрала, която се строяла в централна Франция. Малко преди полунощ на 18 януари един екип, в който участвала и Магделана Коп, изстрелял ракети RPG-7 през река Рона към външната обвивка на реактора, но нито една от петте ракети не успяла да пробие дебелия бетон.

Преди това нападение участието на Коп било ограничено до подправяне на документи и поддръжка на комуникацията с други партизански групировки, но скоро тя била избрана за нова мисия. През февруари 1982 г. тя напуснала Будапеща и заминала за Париж. Неин спътник в пътуването бил един швейцарски революционер на име Бруно Бреге, който бил лежал седем години в затвора за опит да внесе експлозиви в Израел. Като активен член на Народния фронт по онова време, той бил първият европеец, който бил хвърлен в затвора заради пропалестински занимания.

При пристигането им в Париж мисията претърпяла лек неуспех, когато чантата на Коп, в която имало 50 000 долара в брой и фалшиви паспорти, била открадната. Два дни по-късно тя и Бреге били спрени от охраната на един подземен паркинг, тъй като старата им кола с чисто нови номера предизвикала подозрение. Когато двамата не били в състояние да покажат документи за автомобила, те били задържани до идването на полицията. Бреге извадил пистолета си, насочил го към охранителите и избягал. Коп също побягнала, но и двамата били заловени на улицата от полицията.

При ареста у Коп намерили 2000 долара в брой, а у Бреге два паспорта. Претърсването на колата донесло един пистолет, два килограма експлозиви, две гранати, часовник с будилник и батерия свързана към електрическа жица. Въпреки че били разпитвани усилено в продължение на няколко часа, двамата отказвали да говорят и заявявали само, че са международни революционери, които не са имали намерение да действат на френска почва. Онова, което не искали да кажат, било, че мисията им се състои в залагането на бомба в парижкия офис на „Ал Уатан ал Араби“ – едно списание, което било публикувало история, намекваща за участието на сирийското правителство в покушението над френския посланик в Бейрут Луи Деламар. Публикацията вбесила сирийското правителство и от SDECE вярвали, че Карлос е бил нает да изпълни атаката от тяхно име.

При ареста си Коп не разполагала с лични документи, а паспортите намерени у Бреге се оказали фалшиви. Последвалите проверки успешно идентифицирали и двама им, заедно с факта, че Бреге вече бил лежал в затвора за внасяне на експозиви и, че германските власти търсели Коп за снабдяването на групата Баадер-Майхоф с експлозиви.

Карлос научил за ареста един ден по-късно в Будапеща, но му отнело цела седмица, за да реагира. Неговият отговор, под формата на писмо адресирано до френския вътрешен министър Гастон Дефер, изисквало освобождаването на Коп и Бреге до тридесет дни и свободното им напускане на Франция. То не съдържало каквито и да било заплахи и завършвало така: „Ние се надяваме, че този въпрос ще приключи скоро и ще има щастлив край“.

То било подписано: „Карлос – Организация на въоръжената арабска борба – Ръката на арабската революция“ и носело отпечатъци от палците на Карлос.

Писмото било дадено на Криста-Марго Фрьолих – една жена, която Вайнрих бил вербувал от германските революционни клетки – която го отнесла от Будапеща във френското посолство в Хага, където то било предадено на посланик Юргенсен с препоръката да го предаде на Дефер. Макар Карлос и Дефер да искали да запазят в тайна съдържанието на писмото, по-късно то било публикувано в един парижки вестник, което ядосало и двама им.

Действайки срещу желанията на съветниците си, Дефер започнал преговорите с Карлос чрез своя дипломатически пратеник Жак Верге – изтъкнат адвокат-защитник, който имал история като комунистически революционер. Верге лобирал пред френското правителство за освобождаването на затворниците на няколко пъти, но му било отказано. С наближаването на процеса срещу Коп и Бреге съдията по случая свалил обвиненията в опит за убийство и решил двамата да бъдат изправени пред мирови съд на 15 април, където щели да получат по-леки присъди.

Капитол след бомбата

Докато течели законовите машинации, тридесетдневният срок поставен от Карлос почти изтекъл без никакви индикации, че френските власти ще удовлетворят исканията му. Макар писмото му да не съдържало директни заплахи, от SDECE вярвали, че репресиите са неизбежни. Не им се наложило да чакат дълго. На 15 март, десет дни преди крайния срок, пет килограма експлозиви избухват във Френския културен център в Бейрут, ранявайки петима души. Четири дни след крайния срок една бомба разкъсва част от Капитол – трансевропейският експрес, който пътува между Париж и Тулуза, убивайки петима пътници и ранявайки тридесет други. Отговорността за взрива впоследствие била хвърлена върху Карлос от името на групировка, наричаща себе си Международни терористи, която била действащият отряд на баската сепаратистка групировка ЕТА, която Карлос бил наел да нападне влака в замяна на оръжия. Бомбата, която била сложена в малък куфар, била поставена във ВИП секцията на влака. По-късното разследване разкрило, че парижкият кмет и бивш президент Жак Ширак е щял да пътува с влака по същото време, но бил променил плановете си в последния момент.

На 5 април Фракцията на Червената армия изпратила още едно писмо от името на Карлос до Хага, заплашвайки с още насилие, ако Коп и Бреге не бъдат освободени. Когато исканията не били изпълнени до 15 април, служителят във френското посолство в Бейрут Ги Кавало бил застрелян, отваряйки вратата на жилището си. Неговата съпруга, която била бременна в седмия месец, също била убита. Макар властите да описвали жертвата като низш служител в посолството, в действителност той бил агент на SDECE. Този факт, заедно с информацията, с която разполагал Карлос за пътуването на Ширак, показвал, че той разполага с много добре развита разузнавателна мрежа.

На 21 април избухнала още една бомба пред френското посолство във Виена, която убила полицая охраняващ сградата. В 9:02 ч. на 22 април, докато Коп и Бреге били водени към съда, пред един ресторант на улица „Марбо“ с огромна сила се взривява една кола бомба. Над ресторанта се намирали офисите на „Ал Уатан ал Араби“. При инцидента загинала една жена, десет души били сериозно ранени, а 58 други се отървали с леки наранявания. Същият този следобед Магделана Коп била осъдена на четири години затвор, а Бреге на пет. Само няколко часа след произнасянето на присъдата им Дефер обявил експулсирането на двама сирийски дипломати и обяснил на медиите, че отстраняването им не е свързано с бомбата на ул. „Марбо“, а се отнася до предишни шпионски машинации.

Пораженията на ул.Марбо

Няколко седмици по-късно била хвърлена граната в една жилищна сграда на френското консулство в Бейрут, но за щастие нямало жертви. Две седмици по-късно голяма бомба избухва на територията на френското посолство в Бейрут, убивайки единадесет и ранявайки 27 души. През юни Криста-Марго Фрьолих – жената, която била отнесла писмото на Карлос в Хага – била заподозряна, че е шофирала колата бомба от ул. „Марбо“, и била арестувана на летище „Леонардо да Винчи“ в Рим. Фрьолих пътувала с фалшив германски паспорт и носела куфар, съдържащ над три килограма експлозиви, детонатори и таймери. Тя била осъдена на шест години затвор. В един по-късен инцидент група въоръжени мъже, вероятно изпратени от терориста Абу Нидал, нападнали клиентите в ресторанта на Джо Голдбърг, намиращ се в еврейския квартал в сърцето на Париж. След като хвърлили граната през прозореца, те открили огън с автоматични оръжия, убивайки четирима и ранявайки още тридесет души, някои от тях доста сериозно. Макар Карлос да не бил директно свързан с нападението в Голдбърг, от SDECE вярвали, че то е било извършено по негова поръчка. През следващите месеци Карлос обмисля много други планове, с помощта на които да освободи съпругата си и нейния съучастник, но нито един от тях не дал плодове.

На лов за Чакала

След последната атака президент Митеран изразява недоверието си към съществуващите антитерористични организации и призовава за създаването на нова формация за контратероризъм, която да отговаря лично пред него. Човекът, когото Митеран избира да застане начело на екипа, е бившият ръководител на Елитната френска паравоенна полиция полковник Кристиан Прото; неговата задача била да „ръководи мисиите по координирането, разузнаването и действията срещу тероризма“. Неговото назначение предизвикало разцепление сред полицейските служители и тези на разузнаването, като някои представители на Дирекцията за териториална сигурност и SDECE обявили Прото и неговите хора за „сбирщина от каубои“.

Митеран отдавна бил критично настроен към френските разузнавателни агенции и открито го показвал при всеки удобен случай. Последвало още едно изненадващо назначение, при което началникът на SDECE граф Александър де Маренчес бил притиснат да се откаже от поста си. На негово място Митеран назначил Пиер Марион, бивш лидер на Френската служба по акциите – организация, която успешно се била инфилтрирала в някои терористични групи и си била набелязала няколко видни терористи за „неутрализация“. Смятало се, че Службата по акциите е отговорна също за стотици „официално одобрени“ убийства, включително и нападението над кораба на Грийнпийс „Воин на дъгата“. „Службата за чуждестранна документация и контрашпионаж“ (SDECE) била преименувана на „Главна дирекция за външна сигурност“ (DGSE). Заемайки новият си пост, Марион получил зелена светлина да издирва и елиминира всякакви „удобни мишени“ сред терористичната общност.

Срещайки се по-късно с президента, Марион му представил за одобрение своя „черен списък“, който съдържал повече от дузина имена. Когато срещата приключила, Марион напуснал Елисейския дворец с разрешението да убие само двама терористи – Абу Нидал и Карлос. През декември 1982 г., докато Марион изготвял плановете си, ръководителят на парижката квартира на ЦРУ Джон Сидел свикал среща с новото началство на DGSE. На тази среща щели да бъдат обсъждани последните разузнавателни сведения за местонахождението на Карлос. Според Сидел, ЦРУ било установило връзка с надежден сирийски информатор, който твърдял, че Карлос се крие в Дамаск и планира да замине за швейцарския курорт Гщаад.

Сидел дал на Боне името на хотела, в който щял да отседне Карлос, и датата на пътуването му, и изразил мнението си, че ще бъде най-добре Дирекцията за териториална сигурност да го прихване. Когато Боне донесъл информацията на своя началник вътрешния министър Дефер, той бил изненадан от ентусиазирания отговор: „Ние ще поемем риска по залавянето му, ние ще го застреляме. Поемам пълна отговорност. Не съм длъжен на питам президента; той не може да упълномощи това покушение“. Макар Дефер да бил ентусиазиран от възможността да елиминира Карлос, той бил притеснен от знанието, че Дирекцията за териториална сигурност не може да действа независимо, тъй като те носели отговорност само за вътрешната сигурност на Франция и нямали право да провеждат международни операции.

Поради жестокото съперничество, което съществувало между Дирекцията за териториална сигурност, Френската служба по акциите и новопрекръстената DGSE, Дефер с нежелание предал информацията на новооперения разузнавателен екип  на полковник Прото. Нетърпелив да докаже себе си и своята група, в уреченото време Прото лично повел екипа си към Гщаад, където се дегизирали като туристи и зачакали плячката си. Чакането им било напразно, тъй като от Карлос нямало и следа. Изпадналият в неловко положение Боне по-късно се конфронтирал със Сидел относно достоверността на информацията му само, за да му бъде отговорено, че ЦРУ е получило тези сведения, подлагайки информатора си на „детектор на лъжата“ – един метод, който се считал за доста ненадежден. През следващите месеци, въпреки изтощителното разследване, нито DGSE, нито Дирекцията, нито екипът на Прото успели да открият каквато и да било информация за Карлос. В безизходицата си DGSE се обърнало към спонсора на Карлос, сирийското правителство, използвайки дипломатически способи, за да пледира за спиране на всички спонсорирани от Сирия терористични актове на френска земя.

След дълги преговори, които минали през заплахи за репресивни мерки, до обещания за близки отношения с Франция, сирийците се съгласили на взаимна спогодба за неагресия, макар ожесточено да отричали всякаква връзка с терористични актове. Когато били притиснати за Карлос, сирийците го описали като човек без значение, който се самоунищожавал с помощта на алкохола и наркотиците. Без значение от точността на това описание, пактът успял да предотврати всякакви актове на насилие в продългение на почти една година.

На 25 август 1983 г. силна експлозия разрушила четвъртия етаж и отнесла покрива на „Мезон де Франс“ в Западен Берлин. Взривът, причинен от приблизително 20-30 кг. експлозиви, унищожил Френското консулство, културния център, няколко офиси и един ресторант. Младият мъж, който бил влязъл в сградата, за да връчи някаква петиция в протест срещу ядрените опити на Франция в Южния Пасифик на консула, загинал погребан под тонове зидария. Летящите отломки ранили още 22 души, които били в сградата или отвън на улицата.

Ударът бил планиран от Йоханес Вайнрих и осъществен от неговите другари. Преди една година ЩАЗИ било конфискувало същите тези експлозиви от Вайнрих, когато той се опитал да ги вкара контрабандно в Източен Берлин. След дълги напрегнати преговори с Вайнрих и Карлос източногерманците се съгласили да върнат експлозивите. По-късно Вайнрих дава доказателство, че е пренесъл чанта пълна с експлозиви през границата със Западна Германия, която бил предал на съхранение при своя контакт в сирийското посолство в Берлин, докато не му потрябвали за удара над „Мезон де Франс“.

В началото на септември Карлос изпратил писмо до западногерманския вътрешен министър Фридрих Зимерман, поемайки отговорност за атаката. Писмото съдържало подробен план на етажа, с маркираното местоположение на бомбата. Документът също призовавал за освобождаването на Габриел Крьошер-Тайдман и обещавал бъдещи репресии в случай, че срещу нея бъдат взети мерки. За ирония, Крьошер-Тайдман по-късно била освободена, тъй като свидетелят по делото й отказал да даде показания срещу нея.

С увеличено самочувствие след успеха си в атаката над „Мезон де Франс“ Карлос финализирал плановете си за своя следващ удар по Франция. Мишената бил модерният, високоскоростен влак, който пътувал между Марсилия и Париж. В 7:34 ч. на 31 декември 1983 г., когато пътуващият към Париж експрес се доближил до едно малко градче в долината на Рона, в един от вагоните му избухнала бомба, която пробила огромни дупки в стените и тавана. Макар влакът да бил почти празен, двама от пътниците загинали на място, а десетки други били ранени. Четиридесет минути по-късно още една бомба избухнала в друг влак, който бил спрял на гара Сен Шарл в Марсилия. Взривът, чийто епицентър бил в багажното отделение, убил двама пътници, стоящи на платформата и ранил още 34-ма.

Дни след атаките Карлос изпратил три отделни писма до различни новинарски агенции, в които поемал отговорност за ударите като отмъщение срещу френското въздушно нападение над един терористичен тренировъчен лагер в Ливан от предишния месец. Един ден по-късно още една бомба разрушава Френския културен център в Триполи. Макар да не поема отговорност за този удар, той също бил приписан на Карлос.

Този низ от атаки причинил големи тревоги на ЩАЗИ, тъй като едно от писмата, поемащи отговорност за влаковите нападения, било изпратено от Източен Берлин, и те се опасявали, че Западът ще ги обвини в приютяването на Карлос. Няколко месеца по-късно, по време на подновени търговски преговори между Държавния департамент на Щатите и Източноевропейските държави, била повдигната темата за защита срещу тероризма. След тази среща много от източноевропейските държави се дистанцирали от Карлос и му забранили да влиза на тяхна територия. Тази забрана била наложена първо от Източна Германия, последвана от Румъния и Чехословакия. Откривайки, че вратите на Европа се затварят пред него, Карлос се върнал в Аден, за да вземе участие в среща на палестинските екстремисти, но бързо осъзнал, че вече не е съмишленик на тяхната кауза. Неговата мрежа от поддръжници се разпадала и Чакалът бил в отчаяна нужда от сигурно убежище.

Падане от високо

В ранните часове на 4 май 1985 г. Магделана Коп била освободена от френския затвор и била откарана в Западна Германия от агентите на Дирекцията за териториална сигурност, които искали да я махнат от Франция колкото се може по-скоро. Въпреки кампанията на Карлос за нейното освобождаване, тя била излежала почти цялата си присъда.

След като била предадена на западногерманската полиция късно вечерта, тя получила позволение да отиде при майка си в родния си град. Часове след пристигането си тя получила обаждане от Карлос и малко след това заминала за Франкфурт, където се срещнала с един от неговите другари, който я придружил до Дамаск. Пет месеца по-късно Бреге също бил освободен от затвора. Той, също като нея, бил образцов затворник и бил използвал времето зад решетките, за да довърши образованието си. Карлос се свързал с него впоследствие, но Бреге отказал да се завърне в организацията и предпочел да остане със семейството си.

След като се срещнал с Коп в Дамаск Карлос я отвел в своето ново убежище в Будапеща, но след няколко месеца унгарското правителство ги прокудило. Тогава Карлос изпратил Коп обратно в Дамаск, а той самият отлетял за Багдад. Нетърпелив да осигури убежище, той изпратил един от хората си в Триполи, за да прецени какво е нивото на поддръжка там, но бил информиран, че Кадафи е изгубил вярата си в него и му отказва подкрепата си. В отчаянието си Карлос се обърнал за помощ към Куба, но оттам му заявили, че единствено могат да му издадат виза за престой от няколко дни.

В крайна сметка Сирия му предложила протекцията си, а в замяна той трябвало да им предостави „услугите“ си, за да се отплати за тяхното гостоприемство. Щом се установил в Сирия Карлос отвел своята бременна съпруга на пътешествие до Прага. Пътувайки с фалшиви дипломатически паспорти, двамата влезли в Чехословакия с намерението да приберат голяма сума пари, която Карлос бил депозирал в една местна банка. Техният план бил осуетен, когато чешките тайни служби разбрали за присъствието им и ги изгонили от страната. Те се върнали в Дамаск, където Карлос заживял полулуксозен живот под новата си самоличност на мексикански бизнесмен.

На 17 август 1986 г. Коп родила момиче, което кръстила на двете си баби – Елба Роза.

Карлос - семейният мъж

Въпреки искането на домакина му да се възползва от неговите услуги, Карлос скоро осъзнал, че сирийците нямат голяма полза от неговите умения. В крайна сметка Карлос бил информиран, че може да остане в Дамаск единствено, ако прекрати дейността си. Той прекарвал по-голямата част от времето си в къщи със семейството си. На 39-годишна възраст Карлос бил принуден да се пенсионира преждевременно. Световната разузнавателна общност го считала за минало. Според Винсънт Канистраро, ръководителят на отдела за контратероризъм в ЦРУ по онова време:

„Карлос беше просто една историческа забележителност… една доста тъжна фигура. Застаряващ комунист, който не вярва в Господ, и вече не е нужен на мюсюлманските правителства. Единствената причина, поради която операциите бяха приписвани на негово име е, че хората не знаеха кой е отговорен за тях. В Дамаск той беше непрекъснато мъртво пиян“.

Мосад също го смятали за фигура без значение и дори Дирекцията за териториална сигурност решава, че той не заслужава повече интереса й, макар да знаела къде живее понастоящем.

Карлос би могъл да изживее дните си в относителна неизвестност, ако не били две важни исторически събития. Първото е падането на Берлинската стена през ноември 1989 г., с което се разпада системата, която била защитавала Карлос и неговите кадри от преследване. Второто и по-важно събитие се случва през август 1990 г., когато Садам Хюсеин заповядва на войските си да окупират съседен Кувейт. Като следствие на тази инвазия западните разузнавателни агенции получили информация, че Хюсеин планира мащабна терористична кампания, насочена основно срещу Съединените Щати и че Карлос щял да бъде човекът, който ще я води.

В отговор на тази информация ЦРУ и Британското М16 изпращат своите полеви агенти да издирят Карлос. Със започването на Войната в Залива Сирия, която била против инвазията в Кувейт, решава да съдейства на Запада. В подкрепа на този нов съюз, сирийският президент Хафез ал-Ассад решава да се отърве от Карлос и заповядва на своята разузнавателна служба да съдейства на ЦРУ и Дирекцията за териториална сигурност за залавянето му. Макар Ал-Ассад открито да бил съгласен с този план, той отказал Карлос да бъде задържан в Сирия, което означавало, че трябвало да го заловят извън страната. Такава възможност се предоставила, когато Карлос, чийто пари започвали да привършват, решил да се върне в Чехословакия за втори опит да опразни банковата си сметка.

Сирийското разузнаване изпратило информацията за предстоящото пътуване на ЦРУ, но американците били възпрепятствани от закона да задържат терористи на чужда територия, освен ако не са извършвали престъпления срещу Съединените Щати. Нетърпеливи да се възползват от информацията, от ЦРУ предали сведенията си на Дирекцията за териториална сигурност, но техният план за залавянето на Карлос пропаднал, тъй като той отменил пътуването си.

Най-сетне, през септември 1991 г., Карлос бил изгонен от Сирия и заминал за Либия с дипломатически паспорт. Той пристигнал на летището в Триполи в компанията на Коп, тяхната петгодишна дъщеря, майката на Карлос и Йоханес Вайнрих. Карлос казал на летищните власти, че той и придружителите му са били прокудени от Сирия и че би искал да остане в Либия. Те получили разрешение да останат в страната за няколко дни, но молбата им за по-дълъг престой не била уважена и групата била принудена да се върне в Сирия. Сирийците не били въодушевени от завръщането на Карлос и му предложили да отиде в Ливан. Той отказал и вместо това изпратил Коп и Вайнрих в Йемен, където да постелят път за неговото пристигане, но и там тяхната молба била отхвърлена и те били изпратени обратно в Дамаск. Един месец по-късно, подпомогнати от сирийците, той и неговото семейство успели да се промъкнат незабелязано в Йордания. Любопитно е, че нито Дирекцията за териториална сигурност, нито някоя друга агенция, се опитали да го заловят по време на тези негови пътувания.

Скоро след пристигането му в Аман йорданските власти разбрали за неговото присъствието и му позволили да остане още няколко месеца. През това време Карлос изоставил Магделана Коп заради друга жена – една 33-годишна йорданка на име Абдел Салам Джарар Лана. Раздялата била приятелска и Коп, заедно с дъщеря си и свекървата си, напуснала Йордания и заживяла във Венецуела. Седмици след това Карлос се оженил за Абдел по мюсюлманския закон, който позволява полигамията. През следващите две години той продължил да търси страна, която да му предложи сигурно убежище и най-накрая, след като бил отхвърлен от Кипър и Иран, се установил в Картум в Судан, под протекцията на могъщия мюсюлмански фундаменталистки лидер шейх Хасан ал-Тураби. Карлос бързо се приспособил към своя нов живот в Картум, прекарвайки голяма част от времето си в забавления по нощните клубове и ресторанти в блажено неведение, че неговата относителна свобода е на път да приключи.

Заловен със сила

Френското правителство било наясно, че единственият начин да измъкнат Карлос от неговото убежище е да убедят суданците да го предадат. Дирекцията за териториална сигурност и DGSE поканили главите на двете судански разузнавателни секции в Париж и им предложили да им продадат така нужното им комуникационно оборудване и дори да ги снабдят със сателитни снимки на позициите на техните врагове. Подмазването им било в пълен ход, когато ЦРУ получило сигнал за точното местонахождение на Карлос. Французите незабавно изпратили Филип Рондо – служител от разузнаването, който преди това бил проследил Чакала до Алжир и Колумбия – в Судан, за да потвърди верността на информацията. При пристигането си той се срещнал със суданските власти, които твърдо отрекли да знаят за каквото и да било терористично присъствие. Рондо решил да разнищи нещата самостоятелно и без да губи време локализирал Карлос и успял да го заснеме като доказателство за местонахождението му.

Домът на Карлос в Картум

Изправени пред тези твърди доказателства, суданските власти признали, че Карлос е гост в тяхната страна и така започнали преговорите за измъкването му от неговото убежище. За да подслади допълнително сделката, френският вътрешен министър Шарл Паскуа поканил шейх Хасан ал-Тураби в Париж. При първия разговор шейхът дал да се разбере, че предаването на човек, който е гост в неговата страна, би граничило с измяна. Паскуа му предложил помощта си в преговори със Световната банка и Международния валутен фонд от името на Судан за отпускането на заеми, с които да бъде изплатен външният дълг на държавата. Макар Паскуа да нямал пълномощията за изпълняването на предложението си, то отворило вратите за по-нататъшни преговори.

Суданското правителство получило допълнителен натиск от египетските тайни служби, които също открили следите на Карлос в Картум. Тъй като сега голям брой държави търсели експулсирането на Карлос, суданците били принудени да решат дали да предадат Карлос или да бъдат обявени за поддръжници на терористи.

Последната капка, която преляла чашата на Ал-Тураби, била показаният му секретен видеозапис на Карлос, забавляващ се на едно парти. Когато узнал за репутацията му на купонджия, пияница и женкар, религиозният мюсюлмански шейх се почувствал обиден. Най-сетне, през август 1994 г., Ал-Тураби споделил с французите, че Судан смята да предаде Карлос, понеже:

„Ние го подслонихме като боец, като човек борил се за палестинската и за други благородни каузи. Сега той е един нехранимайко и поведението му е достойно за срам. Той пие и излиза с жени толкова често, че аз не знам дали изобщо е мюсюлманин. Имайки предвид, че неговото присъствие се превръща в истинска заплаха, ние сме готови да го предадем. Неговото поведение смъква вината за това предателство от нас“.

Ал-Тураби поставил едно последно условие: той настоял Карлос да не бъде нараняван по време на залавянето му, тъй като не искал това негово решение да му докара отмъщение.

В събота на 13 април Карлос бил приет в болницата Ибн Калдун в Картум за лека операция за корекция на ниско количество сперма. Тъй като неговата дъщеря останала с Коп, той изгарял от желание да има друго дете от новата си съпруга, но не бил в състояние. След процедурата Карлос се възстановявал в стаята си, охраняван от своите бодигарди, когато един судански полицай влязъл вътре и му доверил, че полицията е открила заговор за неговото убийство. След това му предложил да бъде откаран под охрана в една военна болница, където щял да бъде на сигурно място до изписването си. Карлос се съгласил и под въоръжен ескорт той и съпругата му били изкарани от болницата, но вместо да бъдат отведени във военна такава, те първо били закарани в щаба на Суданската държавна сигурност и после в една вила в предградието Таиф, близо до дома на шейх Ал-Тураби. Възраженията на Карлос за тези промени в първоначалния план бързо били потушавани с обяснението, че това се прави за неговата сигурност.

Карлос изобщо не бил впечатлен, когато пристигнал на новото място. Вилата била в лошо състояние, с много малко удобства. През първата нощ двамата съпрузи нямали търпение да се приберат у дома, но скоро осъзнали, че ще трябва да прекарат още един ден там. В опит да направи престоя им по-поносим, Карлос изпратил жена си до техния дом, за да донесе някои вещи от първа необходимост. Когато тя не се върнала до 22:00 ч., той си легнал да спи.

В около 3 часа сутринта той бил събуден от група мъже, които го притискали към леглото. Преди да може да окаже някаква съпротива, те му сложили белезници на ръцете и краката и нахлузили качулка на главата му. Тогава към него се приближил един лекар, който му инжектирал някакво успокоително. Появила се носилка, на която Карлос бил завързан и безцеремонно натикан в един микробус, който го откарал на летището в Картум, където го чакал един държавен самолет.

По времето, когато самолетът напускал суданското въздушно пространство, Карлос вече бил осъзнал, че похитителите му са французи, но не знаел, че е попаднал в ръцете на Дирекцията за териториална сигурност. Той бил натикан в един чувал и завързан здраво, като само закачулената му глава се подавала навън. Шест и половина часа по-късно самолетът се приземил на военното летище Вилакублей извън Париж, където той бил предаден на друг екип на Дирекцията и откаран в парижката й щабквартира. Веднага щом Карлос бил вкаран в сградата, съдия Жан-Луи Брюже издал национална заповед за ареста му заради убийството на двамата агенти на Дирекцията на улица „Тулие“ през 1979 г. Издавайки тази заповед, френското правителство избегнало мъчителния процес по търсенето на разрешение за екстрадиция от Интерпол.

За да бъде потвърдена самоличността на затворника, снели негови отпечатъци, които били сравнени с онези от улица „Тулие“, и с отпечатъците от писмото изпратено до Гастон Дефер. Доволна, че е заловила своя човек, Дирекцията съпроводила Карлос до затвора с максимална сигурност Ла Санте. Официалното съобщение за залавянето на Карлос се разминава до известна степен с истината, тъй като Шарл Паскуа заявява, че суданското правителство е оказало помощ в изпълнението на заповедта за арест и, че Дирекцията е заловила Карлос при кацането му на летище Вилакублей, докато всъщност те били нарушили няколко международни закони, отвличайки насила Карлос от Судан.

Дела и изпитания

В петък на 12 декември 1997 г. Карлос бил отведен в съдебната зала на Правосъдната палата и поставен на подсъдимата скамейка. Минути след започването на заседанието Карлос, обвинен официално под името Илич Рамирез Санчез, настоял процесът да бъде прекратен на база на незаконния му арест. Никой не обърнал внимание на искането му. Делото продължило, като обвинението призовало низ от свидетели, които дали показания, доказващи неговото участие не само в престрелката на улица „Тулие“, но също и в бомбения атентат в Марбо. Карлос, подпомогнат от няколко адвокати, се опитал да обори доказателствата, но те били твърде силни.

С напредването на процеса Карлос се скарал с адвокатите си и наел други, като в крайна сметка се отказал от всички тях, включително и от главния си съветник Изабел Кутан-Пейре, която била защитавала Магделана Коп преди петнадесет години. Когато неговият адвокатски екип се оттеглил, Карлос поел защитата в собствените си ръце. През следващите осем дни той изпробвал всяка тактика, която му идвала на ум, за да опровергае тезата на обвинението, настоявайки, че неговите престъпления са от военно естество и, че той, като революционер, е бил просто поредният боец на международната арена.

След хаотичната си заключителна реч, която продължила четири часа, Карлос се оттеглил и журито започнало да решава присъдата му. На 23 декември 1997 г., след три часа и четиридесет и осем минутен дебат, заседателите се върнали с решението си – виновен по всички обвинения – и присъдата – доживотен затвор. За ирония, смъртното наказание, което Карлос би могъл да получи, било отменено години по-рано от президент Франсоа Митеран, същият човек, който бил заповядал на агентите си да издирят Чакала и да го убият.

Затворникът Карлос

Карлос е изпратен в крилото с максимална сигурност на затвор Ле Санте. Там той прекарва времето си в четене, писане и гледане на телевизия, имайки право на много малко посещения. В затвора той сключва брак със своята адвокатка Изабел Кутан-Пейре, която споделя неговите марксистки възгледи. Появяват се някои истории, според които той се е ползвал със „специални привилегии“ в затвора, като например снабдяването му с кубински пури, но както и с другите неща, касаещи живота му, и в този случай митът надделява над истината.

Едно нещо е сигурно, човекът, който започва живота си като Илич Рамирез Санчез и впоследствие приема псевдонима Карлос Чакала, се подвизава в затвора под съвсем не толкова звучно заглавие. В Ле Санте той е познат просто като „Затворник 872686/X“, титла, която вероятно ще остане с него до края на живота му.

Писането на кирилица е задължително

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s