Барак Обама сложи край на икономическата война срещу Куба, продължила цели пет десетилетия. Тя целеше да доведе „Глад, отчаяние и сваляне на правителството“, което се радва на широка подкрепа. Не целят ли същото американците, повеждайки икономическата война срещу Русия, знаейки че няма друг начин да свалят Владимир Путин?
След шест години на президентския пост Барак Обама най-накрая предприе стъпките, които обеща по време на кампаниите си от 2008 – да нормализира отношенията между САЩ и Куба. Това включва установяване на дипломатически отношения, премахването на Куба от списъка на държавите-спонсори на тероризма и увеличаване на търговските отношения. Всичко това е прекрасно – годините, в които ЦРУ направи десетки опити да елиминира физически кубинския лидер Фидел Кастро, годините на ембарго, санкции и икономическа война и дори позорни сцени като тези в Залива на прасетата ще останат завинаги в историята. Но всичко звучи „твърде хубаво, за да е истина“. Проблемът е, че Барак Обама направи правилното нещо, но воден от грешна мотивация.
„Сред най-значимите промени в нашата политика, продължила повече от петдесет години е отказът ни от остарелия подход, който в продължение на десетилетия провали нашите опити да осъществим нашите интереси.“, заяви Обама по време на излъчваната на живо реч от Белия Дом, с която американския
Видео»президент сложи край на студената война между САЩ и Куба.
Според Обама проблема на политиката на икономическа война срещу Куба, която доведе до сериозни икономически проблеми пред Куба е, че тя се е „провалила да осъществи нашите интереси“. Но под „нашите интереси“ американския президент няма предвид публичните, а бизнес и корпоративните интереси. След като САЩ разориха цяла Латинска Америка, в това число и Куба, на която гледат на „заден двор, пълен със суровини, които са ни нужни“ сега Вашингтон обяви, че се отказва от досегашната си политика спрямо региона – „Доктрината на Монро“.
Латинска Америка е апетитен пазар, след разрастването на САЩ в бедните източноевропейски неконкурентни държави, за американските корпорации и интереси. След икономическото „поглъщане“ на бившите соц.сателити американския долар отново беше изправен пред трудностите да запази статута си на световна резервна валута. По времето на Бил Клинтън се случи именно и разпада на СССР и Варшавския договор, тогава САЩ се възползваха от новооткритите за икономическа експанзия бивши съветски сателити в Източна Европа и това беше причината САЩ да се укрепиха икономически. След това обаче доларът вече нямаше накъде да се разраства, САЩ се превърна от държава на излишъците от времето на Клинтън до държава на дефицитите и чудовищни дългове (към момента над $18 трлн.долара).
Социалистическата система в Куба, датираща от успешната революция в 1959 е пречка за мултинационалните американски компании. Заплахата идва не само от това, че Куба повече не беше „колония“ на САЩ и се откъсна от икономическата ѝ орбита, но и от това, че послужи като „лош пример“ за много други държави в Латинска Америка. След дългогодишните опити на САЩ чрез икономическа война и методите на силата да се противопостави на неудобните режими в Латинска Америка, които изгониха мултинационалните американски компании сега Щатите са принудени да осъзнаят, че това доведе до феномена, който наблюдаваме през 2014 – в шест държави от Латинска Америка най-големите политически сили са тези на социалистическите партии.
Би било наивно да смятаме, че американския президент е спрял да вярва в това, че Съединените щати са най-специалната държава във света. Държава, която може десетилетия наред да върши нещо лошо и изведнъж да заяви, че това е било просто „грешка“. Практически сега Барак Обама обяснява, че политиката на САЩ да води икономическа война срещу Куба е била „грешка“, която след пет десетилетия най-накрая ще бъде поправена, за да се постигнат „нашите интереси“.
Това е странна форма на ревизионизъм. През всички тези години американските президенти и политици твърдяха, че ембаргото и замразяването на дипломатическите отношения между САЩ и Куба е от загрижеността на Щатите за демокрацията и правата на кубинците. Най-простия начин да определим реалните намерения на САЩ спрямо Куба е да погледнем документите от вътрешните разисквания малко преди Щатите да приемат курса на икономическа война и агресия срещу Куба. За щастие тези документи са декласифицирани. От тях става ясно, че политиката на САЩ спрямо Куба се базира на всичко друго, но не и добри намерения.
„Мнозинството от кубинците симпатизират на Кастро. В страната няма ефективна политическа опозиция,“ пише Лестър Малъри, който през 1960 бе заместник държавен секретар по въпросите на интер-американските отношения.
„Единствените обозрими мерки за унищожаването на вътрешната подкрепа за властта в Куба са тези на разочарованието, недоволството и трудностите…всяка възможна стъпка трябва да бъде направена веднага, за да се срине и подкопае икономиката на Куба…линия на действие, която ще доведе до отрязване на достъпа на Куба до финансови средства и доставки, ще намали реалните заплати, ще доведе глад, отчаяние и сваляне на правителството“
Същата цел Вашингтон се опитва да постигне и срещу руския президент Владимир Путин, който има подкрепа на болшинството от руските граждани, а рейтинга му е близо 80% одобрение, сравнение с едва около 30% одобрение, с което разполага американския му колега. Манипулирането на цените на нефта от САЩ, Саудитска Арабия и останалите държави от ОПЕК, икономическите санкции и внезапния спад на курса на руската рубла спрямо долара са част от икономическата война срещу Русия, която не е тази Русия по времето на Елцин, който се радваше на особена популярност и добро отношение в САЩ и Западна Европа заради всичките си „постижения“, много от които в нетрезво състояние. „Глад, отчаяние и сваляне на правителството“ – това е единствения начин да бъде свалена една легитимна власт, която има широка вътрешна подкрепа, но нарушава интересите на Съединените щати.
Alter Information 