Западна Украйна – една неудобна история

В нея няма невинни държави, съюзи, организации. Има само стотици хиляди невинни жертви…

25321-U_7_1208x800_960_539

Чаша сол. Това е наградата за заловен беглец от трудовата колония за евреи в покрайнините на Острог, Ровенска област. Годината е 1941-а и човешкият живот в окупираните от нацистите територии не струва много. Ако е на евреин – съвсем. Въпреки евтинията кандидати за наградата не липсват, както сред украинските полицаи, така и сред цивилното население.

Първите мотоциклетисти от Вермахта нахълтват в градчето още на четвъртия ден от войната – 26 юни. Преди това местното население се колебае дали да бяга на изток с бързо отстъпващата Червена армия. Тя е по тези места отскоро и малцина в Западна Украйна се чувстват обвързани със Съюза на съветските социалистически републики, чиито граждани са станали, без никой да ги пита, преди няма и две години. По-старите жители вече са сменяли по няколко паспорта на различни държави, към които областта Волиния е била присъединявана. Тя, както и съседна Галиция, често минават от ръце в ръце. Повечето евреи в Острог все пак решават да останат, водени от спомена за сравнително цивилизованото отношение на немската войска през Първата световна война. Сред тях е семейството на Йосиф Галицки* – още ненавършил 19 години младеж, произхождащ от заможно религиозно семейство, студент по педагогика в Ровно.

Първата работа на окупаторите е да назначат местния главорез – националиста Ткаченко, за шеф на полицията. Не минават и няколко дни, когато 300 евреи – главно интелигенцията на града, са арестувани и разстреляни за по-малко от 24 часа. Редовната войска е отишла далеч на изток, а в Острог се установява шпицкоманда. Следващият масов разстрел е на 4 август, избити са 3 хиляди души – предимно болни, старци, жени и деца. Месец по-късно идва ред на младежта – жертвите са 2000. Оцелелите са натикани в лагер, където доскоро нацистите са държали 6000 пленени червеноармейци. Изтребили са повечето от тях с глад, а оцелелите са разстреляни полуживи до последния човек, за да се освободи място за евреите.

И за тях дневната дажба е 150 грама хляб. Нищо друго. Докато имат злато, оцеляват криво-ляво. Разменят пръстените за провизии с довчерашните си украински комшии. После идва страшният глад. Вършат работата, изискваща сила. Почивка не е предвидена дори когато работа няма – немците ги карат да

лъскат шосето с четки за зъби

Вече са наясно, че никой няма да излезе жив. Шансовете им да оцелеят вътре са нулеви, а във враждебната среда навън – близки до нулата. „Воювах година и нещо като партизанин, после година бях в Червената армия на самата предна линия на фронта, но никога не изпитах и една десета от това чувство на обреченост, което постоянно ме владееше в лагера”, спомня си Галицки.

Поредният разстрел е в късната есен на 1942-а. Нацистите внезапно обкръжават гетото, а неголяма група колонисти, сред които и Йосиф, залягат в скривалище. Бързо са открити и отведени на разстрел. В последния момент младежът се шмугва, стрелят по него, но Господ го пази. Връща се след половин час, за да види труповете на майка си, брат си, съседи…

Единственото му спасение е да бяга от града. Но къде? Малцина украинци са склонни да помагат на евреите, сред тези единици са съседът Софронюк и горският Кондратюк. Повечето отказват – било поради страх от наказание, било заради стари национални вражди. Големите селища и пътищата са под контрола на немски части и техни съюзници – унгарски охранителни подразделения и украински полицаи. В гората бродят чети от други украински националисти (наричани „бандеровци”), полски отряди (в голямата си част също националисти от дясното крило на Съпротивата -„Армия Крайова“), относително по-малобройни са комунистическите партизани.

Украйна е оголемена версия на Македония

 За да разберем що-годе какво представляват тогава онези земи и къде е люлката на украинския национализъм, който днес – близо век по-късно, отново е на път да взриви континента, нека за миг си представим нашата пъстра етнически Македония. Само че уголемена неколкократно. И като територия, и като население, и като мащаб на трагедията. В Западна Украйна по-големите религиозни общности са цели четири – католици, православни, униати (православни, признаващи върховенството на папата), юдеи, а основните етноси – украинци, поляци, евреи, белоруси, дори словаци и други. Районът е характерен и с това, че тук е най-голяма гъстотата на еврейското население в цяла Европа, цели селища са обитавани предимно от евреи. Свои отпечатъци са оставили Австро-Унгарската и Руската империя, полската държава, а накрая и съветската власт. От всичко това на теория може да стане чудесен букет или модел на мини-Европа, но и взривоопасна смес с огромен разрушителен потенциал. Второто, уви, се случва по-често, особено когато зад народите стоят стари предразсъдъци и вражди.

В наше време всеки знае за пакта Рибентроп-Молотов от 1939 г. Или поне всеки е чувал с две думи за него – Хитлер и Сталин си поделят „ваклото агънце” Полша. Така започва Втората световна война, в която не след дълго двамата диктатори ще се изправят един срещу друг. Историята обаче съвсем не е толкова проста. В резултат от пакта Германия окупира по-голямата част от Полша, а в съветската сфера попадат редица територии, основните от които са Прибалтика, Западна Белорусия и Западна Украйна (за поляците, естествено, те са Източна Полша). В анексираните от Кремъл земи са и украинската област Волиния  плюс част от Галиция. Един от мотивите, с които съветската пропаганда обяснява присъединяването им, е историческото обединаване на украинския народ. Това, за което не си дават сметка, е, че западните украинци са доста отдалечени от източните не само географски, но и културно.

Изток срещу Запад10957490_919845188046671_8993611875430830284_n

Ако погледнем исторически как са присъединени голяма част от териториите на Украйна ще ни се изяснят много неща. Като например – защо не е неочаквана реакцията на жителите на Източна Украйна, особено в градовете, основани от руски монарси през средните векове. Градове като Донецк, Луганск, Одеса, Днепропетровск, Харков и др. (всички територии в розов цвят са дадени от Русия), основани от Екатерина II.  В Украйна живеят много народности и етноси, които никога не са съставлявали хумугенна смес, а са съжителствали разделени в рамките на страната. Страната отговаря по всички критерии на неофициалния термин „изкуствена държава“.

Всъщност Украйна е възкръснала през 1918 г. като самостоятелна държава благодарение на болшевишката революция на Владимир Илич Ленин, чиито паметници днес масово се събарят от украинци. В стремежа си да се разграничат от царска Русия – наричана „Затворът на народите”, болшевиките дават максимална автономия на всички, които я пожелаят. Е,  „Съветска Украйна” се управлява самостоятелно само няколко години, ако въобще може да се говори за управление сред бушуващата гражданска война. Но и след декември 1922 г. – когато става съучредител на СССР, Украйна запазва поне номинално автономния си характер. При това на изток се разпростира върху дарени й територии, които надхвърлят етническите й граници.  В годините на революционна суматоха и външна интервенция Полша вече е успяла да откъсне западните украински области с познат мотив – да защити своето население. Така през 1939 г. – притисната от могъщи съседи от запад и от изток, Полша действително изглежда като агне, но дали е чак толкова вакло?

В окупираните области Варшава се е задължила да спазва правата на белоруското и украинското малцинство, което в Източна Галиция и Волиния си е направо мнозинство. Според ангажиментите на Полша украинците имат право на културна автономия, на образование на роден език, на свободно сдружаване в политически и културни организации и пр., но реално не получават почти нищо. Подложени са на тиха колонизация и асимилация, чийто пик са смутните събития през 1930 г. В рамките на мащабна военно-полицейска операция в около 800 селища, са запалени 500 украински къщи, арестувани са 5 хиляди души, стотици са изтезавани и интернирани, но официалните жертви са само 50. Според руски източници по това време населението на Волиния е 77% украинско, но само в 11% от училищата се преподава на украински език. Всичко това се случва в държава, която по тогавашните стандарти се води за демократична и е член на Обществото на народите (предшественикът на ООН). Поляците наричат акцията „пацификация” – умиротворение.

Разбира се, украинците не стоят със скръстени ръце и създават своя нелегална организация. През 1940 г. превес в Обединението на украинските националисти (ОУН) взимат радикалите около Степан Бандера. Въоръженото крило на ОУН – от 1943 г. Украинска въстаническа армия (УПА), тепърва ще играе значителна роля в историческите събития. Отмъщението към поляците ще е още по-жестоко и ще се стовари върху тях 13 години след събитията от 1930-а.

Когато Червената армия влиза във Волиния и Галиция, заварва сложни отношения между различните етноси. Руснаците не очакват поляците да ги посрещнат с хляб и цветя, тъй като току-що са загубили самостоятелната си държавност.

Недоверието между
общностите се пренася

и към новата власт. Номинално тя е интернационална – пропагандира заличаване на националните противоречия, акцентирайки върху класовите. Съветите нямат време за големи социалистически реформи, камо ли за колективизация на земята. Украинците обаче са слушали много разкази за „голодомора“ на Изток, а някои са склонни да видят зад „освободителите“ сянката на старата империя.

Михаил Семьонович е юноша, когато баща му гони из горите украински националисти с маузер в ръка. През 1940 г. е командирован за заместник-прокурор на Луцк – административния център на Волиния. Макар и невръстен, Миша започва работа като фотограф. „Обстановката беше неспокойна, в околностите и в горите ставаха престрелки между националисти и червеноармейци. Наставника ми в ателието често го викаха в НКВД, за да снима заловени или убити „бандеровци”. Взимаше ме с него – 15-годишен ми се наложи да видя толкова трупове, че когато по радиото казваха колко са щастливи в западноукраинските области от влизането в братското семейство на съветските народи, аз само се усмихвах.“

Някои все пак възлагат надежди на новата власт. Сред тях са доста евреи, които съвсем не са от най-бедните слоеве, но подобно на украинците не се радват на добро отношение в Полша, особено от страна на селското население.

С още по-голяма сила това важи за Прибалтика, която също е присъединена към СССР по силата на пакта Рибентроп-Молотов.

Александър Аарон – син на украински евреин от Кременчуг, се ражда в германския тогава град Кьонигсберг. Рано губи майка си заради болест. След идването на Хитлер на власт през 1933-а семейството бяга при роднини в Каунас, Литва. Бащата отваря фотоателие. „След идването на червените загуби частната си дейност, но не се озлоби, разбирайки отлично, че при немците щеше да е много по-страшно“, спомня си Аарон (по документи вече Аронас).

Още в деня на нахлуването на Германия в СССР фотографът праща на изток втората си жена с двете си дъщери. Немците още не са влезли в града, когато на 24 юни 1941 г. в Каунас е устроен кървав антиеврейски погром.

Саша и баща му хващат случаен превоз, но стигат само до Шауляй, понеже литовци преграждат пътищата и не дават на евреите да бягат. Стават свидетели на първите разстрели. През пролетта на 1942-а са натоварени на жп ешелони за концлагера „Дахау”. По пътя 60-годишният фотограф заедно с другари успява да разкърти пода на вагона и неколцина успяват да изскочат през дупката. Баща и син Аронас започват дългия си поход на изток, който продължава половин година по горски пътеки в окупираните територии. Хранят се с ягоди и с каквото попадне, избягват да срещат местни жители. Нощем бащата се провира до затънтени села, където разменя няколкото пръстена, останали от жена му, за хранителни продукти. В късната есен, когато сковава студ и смъртта, изглежда, е на още няколко крачки, двата живи скелета ненадейно и за самите себе си пресичат фронта някъде край Вязма, озовавайки се в тила на руска пехотна част. За зла беда бащата носи в джоба и германския си паспорт, който му гарантира единствено преселване в Сибир по подозрение. След два месеца украинският евреин, пребродил половината свят, умира в малко градче в Алтайския край. Не знае, че малко по-рано в сибирски лагер е починала и втората му жена, а дъщеричките са настанени в дом за сираци (след войната Александър ще ги открие и ще се събере с тях). Лекарят казва на Саша, че още по време на прехода баща му е бил болен от рак.

Александър Аронас започва работа в танков завод в Барнаул. Скоро бяга към градчето, в което е починал баща му, хващат го и го пращат в затвор. Излиза след 4 месеца и отново става работник, но моли да отиде доброволец на фронта. Скрива, че е непълнолетен, и попада в армията едва 17-годишен, първо в пехотата, после танкист. Три пъти гори в собствения си Т-34, но оцелява, в сметката му са 10 унищожени немски танка. След войната става архитект във Вилнюс, а през 1972-а емигрира в Израел.

Йосиф Галицки, с когото започнахме този разказ, също няма нито идейни, нито социални мотиви да воюва за победата на комунизма. Но синът на мелничар, назначен при кратката съветска власт за директор на мелницата, която доскоро е притежавал, няма друг избор, ако иска да остане жив. След като по чудо се измъква от трудовата колония в Острог, Йосиф трябва да заслужи мястото си в червения партизански отряд. Поставят му задача да подпали гатер в гората, постоянно охраняван от полицейско отделение. Галицки и другарите му са въоръжени само с кутия кибрит, но късметът отново е с тях – украинските полицаи са се запили в близкото село и саботажът успява.

Каква е обстановката във Волиния по това време? След като еврейското население е почти изцяло ликвидирано или депортирано от нацистите и техните местни помагачи, украинските националисти решават, че е дошло време да се справят и с поляците, като им отмъстят за събитията от 1930 г. От март до юли 1943 г. Украинската въстаническа армия (УПА) предприема

офанзива срещу полската
съпротива и мирно население

в около 100 селища, в която според различни източници са избити от 30 до 70 хиляди души. В контраакции загиват 2-3 хиляди украинци, съпътстващи жертви стават и хора от други националности. Десетилетия по-късно историци и изследователи ще се натъкнат на над 600 масови гроба. Събитията са известни като Волинското клане. Парадоксално е, че днес знаем всичко за касапницата в Катинската гора, където през 1940 г. по нареждане на Сталин е избит елитът на полското офицерство. Но за Волинското клане сякаш е неудобно да се говори по политически съображения както преди, така и след 1989 г. Чак през 2003 г. парламентът на Украйна – Върховната рада, признава за случая. С големи усилия е ратифицирана съвместна украино-полска декларация, в която отговорността за събитията е прехвърлена на „украински въоръжени формирования“, без имената им да се упоменават изрично.

Може и да изглежда парадоксално, но във Волинските събития от 1943 г. едни срещу други воюват както националистически партизански отряди и гражданско население от двете страни, така и украински и полски полицейски части, които иначе са под командването на германските окупатори, формирани са и въоръжени от тях. Във все още дълбокия тил на Вермахта

славяни се избиват
помежду си

за изумление на нацистите, които и без това ги считат за непълноценни народи. В различни селища следват още разправи почти до самия край на войната. През 1946 г. възстановените Полша и Украинска ССР разменят население. В самата Полша пък през 1947 г. се провежда операция „Висла“, при която над 100 хиляди останали украинци са разселени на запад и северозапад, с което на практика е изкоренена дейността на УПА в страната.

Още при нахлуването на фашистка Германия в СССР украинските националисти са раздвоени каква тактика да възприемат. Някои от тях стават полицаи и помагачи на немците, други се ослушват в наивно очакване на украинска автономия и впоследствие хващат гората. Бойци и от едните, и от другите се включват в СС дивизията „Галичина”, която през 1943 г. е сформирана от нацистите на територията на Западна Украйна. В полаганата клетва доброволците се задължават да служат едновременно на Фюрера и на своята родина. (А иначе, ако се вярва на официалната пропаганда на Хитлер, войната се води не по негова воля, не и по волята на Германия, а от името на „Обединена Европа”)

Напливът от желаещи да воюват украинци – над 80 хиляди, позволява да се формират още няколко по-малки съединения.

В сраженията дивизията не се покрива с бойна слава, но бързо се прочува  с изстъпления и терор срещу населението в цяла Европа. Основната част от „Галичина” е обкръжена и разгромена от Червената армия при Броди през юни 1944-а. Германски офицери обаче отбелязват, че на този етап украинските бойци са силно мотивирани да се бият и случаи на дезертьорство липсват. Остатъците от „Галичина” са изведени за преформиране в тила, но повече не получават първостепенни задачи. Дивизията се използва главно за наказателни полицейски операции, включително във Франция. Украинците воюват дори и на Балканите срещу югославските партизани, участват в потушаването на Словашкото въстание. Някои бойци бягат и преминават в редовете на УПА. Последните остатъци се предават на англичаните през май 1945-а, отведени са в лагер в Римини, Италия, където папата се застъпва да не бъдат предадени на Съветския съюз.

Николай Попел е известен съветски танкист, генерал, по националност украинец, който преминава през цялата война – от полско-украинския град Премишъл на самата западна граница на СССР през 1941 г. до Берлин през 1945-а. В мемоарите си споменава как в първите дни на войната при преминаването през Лвов танковият корпус, в който е комисар, изненадващо дава жертви от изстрели, идващи от къщите. Командирите мислят, че става дума за германски десант, но след като един от снайперистите пада убит от покрива, върху гърдите му откриват  татуиран характерния украински тризъбец. Попел заключава, че националистите са били в координация с немците още от първите часове  на войната.

Съдбата го връща по тези места и в настъплението през 1944-а. Вече е политкомисар на елитната танкова армия на генерал Катуков. Танкистите напредват в дълбок рейд из Западна Украйна, когато на пътя им се изпречва голяма група мъже. Представят се за дървосекачи. Същата нощ в района е нападната съветска тилова част, а дървосекачите всъщност са тайно предислоциращ се полк на УПА. Друг път танкът на Попел застига колона унгарски военнопленици, конвоирани от неколцина червеноармейци. Внезапно те откриват огън по беззащитните мъже. Попел спира, офицерът от конвоя се представя, дава някакви обяснения. Съветски разузнавач къса ризата му и Попел отново вижда тризъбеца. Истината лъсва: под прикрието на съветски униформи украински националисти разстрелват унгарци. Посланието, което оцелелите трябва да разнесат до своите сънародници, гласи: бийте се до последна капка кръв, защото руснаците са зверове и така и така ще ви избият. В книгата си Попел признава за големите трудности и щети, които армията му понася в района.
През 1945 г. Йосиф Галицки се връща в родния Острог, след като само за няколко години е преминал от „буржоа” през концлагерист до партизанин и съветски войник. Не открива никой от детските си приятели. Преди войната градчето е наброявало 12 000 жители, от които близо 10 000 евреи. Едва 110 души от многохилядното гето са успели да избягат при партизаните, оцелелите са 36. В отделението, командвано от Галицки, жив остава само още един. От служещите в Червената армия се завръщат петнайсетина, всички инвалиди. Повече са оцелелите сред тези, които през юни 1941-а се досещат да бягат на изток. Но както вече споменахме, те са много малка част от населението на градчето.

В родния си край червеноармеецът заварва позната картина – животът е неспокоен и въпреки че войната е свършила, в горите продължава борбата с „бандеровците“ (според някои източници тя приключва чак в средата на 50-те). Йосиф Бенционович знае каква е силата на отмъщението по тези земи. И затова, въпреки че по това време вярва в Сталин и започва да се отнася към съветската власт като към „правилна и справедлива“, през 1946 г. решава да емигрира в Израел. Две години по-късно участва във войната за незавимост на еврейската държава. Сваля униформата чак през 1949 г. Учи, издига се до ръководител на голяма аграрна фирма, става зам.-кмет на големия град Реховот.

Преди двайсетина години е поканен да разкаже за войната пред студенти от Хайделберг, превежда му виенски евреин. „Когато усетих, че се опитва да смекчи думите ми или да премълчи част от разказваното, сам продължих на немски.

„Колкото и да е жестока, истината
не трябва да се скрива“

– казва Йосиф Галицки. През 2001 г. заедно с 40 бивши жители на Острог се връща за кратко по родните места. Поставят паметници там, където са извършени вторият и третият масов разстрел в гетото, не пропускат и лобното място на пленниците червеноармейци.

По това време в Западна Украйна вече масово се вдигат и други паметници. На честване на един от командирите на УНА в Яворин, Ивано-Франковска област, реч произнася депутатът от Лвов във Върховната Рада Олег Тягнибок. „Те не се бояха, както и ние сега не трябва да се страхуваме, нарамиха автоматите и излязоха в гората, бориха се с москалите, бориха се с немците, бориха се с чифутите и с останалата сган, която искаше да ни отнеме нашата украинска държава” – крещи ораторът от Социал-националната партия с вдигната дясна ръка с три пръста във формата на тризъбец. – „Крайно време е Украйна да бъде дадена на украинците. Тези млади хора, както и вие – с побелелите коси, сте тази смес, от която най-много се страхува московско-чифутската мафия, която днес управлява Украйна!”

За това си изказване Тягнибок е изключен от парламентарната група „Наша Украйна” на президента Виктор Юшченко. Впоследствие обаче е привлечен от него за участие в „Оранжевата революция” от 2004 г. и Тягнибок става координатор по гражданското неподчинение и на доставките на протестиращи в украинската столица. 10 години по-късно изпълнява с успех същата роля на Майдана, а партията му „Свобода” (наследник на Социал-националната) влиза в „революционното” украинско правителство и си извоюва назначения  в силовите органи. „Свобода”, чиято емблема, естествено е прословутият тризъбец, ратува за пълна реабилитация на УПА; за въвеждане на графа „националност” в паспортите; за забрана на комунистическата партия, но и на абортите, и на руския език като втори официален в югоизточните области; за прочистване на библиотеките от съветската пропаганда; за забрана на осиновяването на украински деца от чужденци и пр.

На парламентарните избори през 2006 г. „Свобода” получава 0.36% от гласовете, но през 2012-а вече печели 10.44%. Почти всичките й гласове идват от Западна Украйна. В украинската част на Галиция е първа политическа сила (38% в Лвовски окръг; 34% в Ивано-Франсковски; 31% в Тернополски). В Тернопол „Свобода” превзема и местната власт.

Впрочем реабилитацията на УПА в Западна Украйна е факт много преди „Свобода” да нахълта в централната власт в Киев. През 2008 г. кметът на Лвов Андрей Садовий, който минава за много по-умерен политик от Тягнибок и тези дни нашумя с прочувственото си обръщение към източните украинци и различните етноси с призиви за толерантност, помирение и обединение срещу омразата, лично се разпорежда местният бюджет да плаща по 400 гривни (85 долара) месечно за ветераните от УПА. Ветераните от Червената армия в Украйна получават 20 долара годишно добавка към пенсията. Все още са останали 36 живи участници в прогонването на нацистите от Лвов и наскоро общината великодушно им отпусна по 100 гривни (22 долара) еднократно в чест на годишнина от събитието.

Украинският еврейски комитет категорично счита „Свобода” за фашистка. Лидерът й Олег Тягнибок е в Топ 10 на класацията на правозащитния център „Визентал” за 20-те най-известни антисемити. Което не пречи на един от най-видните украински евреи – олигарха Игор Коломойски, втори по богатство в страната с лично състояние от 2 млрд. долара, да приема поста губернатор на Днепропетровска област от „революционната власт” в Киев с участието на „Свобода”.

През 2012 г. Европейският парламент призовава демократичните партии във Върховната Рада да не взаимодействат и да не формират коалиции със „Свобода“. Както показаха последните събития, днес това е само лист хартия, или ако предпочитате – поредното смокиново листо на лицемерието в „обединена Европа”…

 

13 Коментари to “Западна Украйна – една неудобна история”

  1. МРЪСЕН ГНУСЕН КОМУНИСТИЧЕСКИ ЕВРЕЙСКИ ПИСКВИЛ..АЛТЕР ИНФОРМЕЙШЪН–МАЙКА ВИ В ГРОБА ЕВРЕЙСКА ДА ЕБА

  2. Стига сте сравнявали Украйна с Македония, че ще ви дяволите вземат!

  3. Моля редакцията да предостави данни за етническия състав на днешната украинска Рада. Цифрите ще разкажат много повече, от цялата статия… Мерси.

  4. Жалка еврейска пропаганда. Че то е трябвало всичките да ги изметат от там. Където има евреи има кръвопролития и конфликти. Не е случайно че от всякъде ги гонят. Само България ги приема и защитава.
    За това сега си патим. И още колко ще патим заради тях.

  5. Бре хора…в статията се споменава за всички в Украйна,но не и за българите…

    • Нали си имаш спомената Македония като втора Украйна, „пъстра етнически“ и обречена на проблемност. Що са ти и българи в Украйна? Дреме му на автора за българите.

  6. A бре, поне се постарайте да си напишете пропагандата грамотно….

  7. Неграмотност на N степен !

  8. ХИТЛЕР Е МРАЗЕН ЗА МНОГО НЕСТА, НООО…
    НЕКА НЕ ЗАБРАВЯМЕ ЧЕ ТОЙ Е ПЪРВИЯ КОИТО ОСНОВАВА ОБЩИ ВОЙСКИ НА ЕВРОПА, АКО ДНЕС МОЖЕСЕ ДА ВИДИ НАТО БИ СЕ СМАЯЛ – МЕЧТАТА МУ СЕ СБАДНА! И ВТОРО КОЕТО СЕ РАЗБИРА ОТ ТОЗИ ТЕКСТ, КОИТО НЕ МИ СЕ ЧЕТЕ ДОКРАИ – ХИТЛЕР Е ПЪРВИЯ ЕВРОПЕИСКИ ЛИДЕР КОИТО СЕ ОПИТВА ДА ОТКЪСНЕ УКРАИНА ОТ ЗЛАТА ХВАТКА НА РУСНАЦИТЕ – НЕЩО КОЕТО СЕ СЛУТЧИ ПРЕЗ 2014 ! ДАНО НАТО УСПЕЕ ДА СБАДНЕ И ДРУГАТА МУ МЕЧТА – ДА ЗАВЛАДЕЕ РУСИЯ !

    • БРАВО ЕВРЕОПЕЕЦ ! ТИ СИ ЕДИН ПРЯМ И ОТКРОВЕН ЧОВЕК И ПОКАЗА КЪДЕ НАЙ–МНОГО ВИ СЪРБИ ВАС – ЧИФУТИТЕ !

    • Уроците по история тотално ти липсват. Я вземи и прочети поне една граматика за IV-ти клас преди да седнеш пред компа да скудоумничиш… Аман от неграмотни дебили в мрежата!

    • Ти не си с всичкия си. Жалък провокатор. Мъчно ми е за теб!

    • Драги, европеец проамериканецо, ти не си с всичкия си. Жалък провокатор. Мъчно ми е за теб!

Писането на кирилица е задължително

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s