Юрий Юрченко – романтик, поет, идеалист и…опълченец

Сред авторите на излезлия наскоро сборник „Часът на мъжеството: гражданска поезия от Донбас, 2014 – 2015 година“ е поетът, режисьорът, драматургът Юрий Юрченко. Преди една година той влезе в народното опълчение, беше пленен от т.нар. национална гвардия на Украйна и по време на плена подложен на тежки изтезания.

yurchenko

За това какво го е довело в размирен Донбас, Юрий Юрченко споделя в интервю пред „Русский век“. 

– Разкажете как се озовахте в редовете на народното опълчение?

– Струва ми се, съвсем органично, не би могло да е другояче. Когато всичко това започна, още по времето на майдана, почувствах с цялата си същност, че тази история ще мине през мен, ще ме разтърси до дъно. Знаех, че няма как да го избегна. Такава мъка ми причиняваше всичко, което се случва…

– Как така, нали по това време сте бил във Франция?

– Живеех във Франция, но идвах тук – репетирахме спектакъл. Може да се каже, че живеех между Москва и Париж. И последния път, когато се върнах във Франция, не казах нищо на никого – нито на жена си, нито на дъщеря си, но знаех, че съм дошъл да се сбогувам.

Никой не знаеше – от приятелите, от познатите, абсолютно никой. Тръгнах тайно, защото се страхувах. Страхувах се, че ще започнат да ме разубеждават и ще ме разубедят. Нека обясня. С цялата си образованост, възпитание, култура, с целия си натрупан опит знаеш, че има някакъв граничен момент, във всеки случай при мъжете, след който си длъжен да забравиш всичко, както се казва – да се отстраниш от него. Примерно, като интелектуалеца, писателя, поета Еренбург, за когото Томас Ман, Гьоте, Вагнер, Хофман са били не просто дочути имена, а много повече. Но идва мигът, когато трябва да забравиш всичко това и да кажеш: „убий немеца!“

В противен случай винаги бихме могли да намерим обяснение за своята страхливост – просто като гледаме „обективно“ на нещата, като се „издигнем“ над ситуацията. А има неща, по отношение на които обективността не само е невъзможна, а им е противопоказна. Неща като любовта към човека, към родината няма как да не са субективни. Аз държа на своя субективизъм – платих скъпо за него и съм готов да се бия и да го отстоявам. Може би ще ви прозвучи грубо, но в делничния живот ми е все тая какъв съм аз и какви са приятелите ми. Последното, което знам за тях е от каква националност са. В московския Литературен институт „М. Горки“ компанията ни беше: бурят, кореец, евреин, украинка, руснак. Спомня ли си, че съм руснак, значи някъде наблизо има агресия, значи някой ми го е напомнил.

За мен Русия и Украйна са едно и също – това е моето отечество. Роден съм в Одеса, отраснах в Колима. Никога не съм се замислял какъв съм – украинец или руснак. Не скачам и не крещя: това е моето отечество. Мога да забравя за тези неща. Но ми ги напомнят. Когато започнат да убиват деца и жени – тогава вече си спомням, че те са мои сънародници.

 

На Юна Мориц

Сред незабравки и сред тръни

се вие пътят нощ и ден;

родината е предразсъдък

непобедим, непобеден.

Булат ОКУДЖАВА

1969

– А кое се превърна в своеобразна „последна капка“, повлияло на решението ви да тръгнете?

– Знаете ли, няколко събития. Разбира се, майданът. Особено когато наблюдаваш тези неща от Запад. Бях в Амстердам и гледах случващото се по телевизията. Показваха правилната картинка: как си стои един невъоръжен боец от „Беркут“ и го налагат с вериги, горят го. А в това време говорителят казва: ето как правителствените войски се разправиха с мирната демонстрация. В Амстердам по улиците излизаха проукраински настроени хора със синьо-жълти знамена, скандираха: „Путин е фашист“. Отивам при тях и им казвам: „Момчета, току що се връщам от Майдана, нещо бъркате – фашизмът е там, те реставрират Бандера“. Сред тях беше и един мой приятел – актьорът, който изигра Петър Първи в холандската филмова продукция. И той стои с табелка: „Срамувам се, че съм руснак“. Казах му: „Приятелю, хайде сега си представи, че Петър Първи стои в Холандия с такава табелка… какви ги вършиш?“ Ето заради кого наистина се срамувам.

В следващо такова събитие се превърна Одеса, където подпалиха и изгориха живи хора. След Одеса всичко стана ясно. А последната капка беше писмото на един човек, който тръгна за там и загина. В прощалното си писмо той пише: „не мога повече да се крия зад гърба на семейството, на децата, на работата. Там убиват хора и съм длъжен да замина.“ Той загина на летището в Донецк. След това и аз тръгнах.

– Но нали сте поет, което ще рече – по дефиниция мирен човек…

– Да, нямах никакъв военен опит. Аз съм поет лирик. Нещо повече – в съветско време издателствата ме критикуваха, че непрекъснато съм пишел за любов, а съм нямал гражданска поезия.

Най-малко ме е вълнувало да докажа нещо на някого. Нещата опират до това да си в съгласие със себе си. Да си наясно как ще живееш нататък с всичко това. Защото репетираш нещо в Париж, после пристигаш за авторския си рецитал в Москва… А хората от Донбас нямат твоите възможности – да заминат за Париж, или да се скрият в Москва. Върху тях падат бомби и никой не ги пита дали го искат или не. И стиховете ти в такава една ситуация не означават нищо. Всичко, което можеш да направиш, е да отидеш при тях и поне с нещо да си им полезен.

Още първата нощ, когато пристигнах и се записах в опълчението, буквално сам се изля стихът „Защо отивам аз на смърт?“ Имах силното усещане, че ще загина много скоро (после замених думите „на смърт“ с други: „на бой“).

Ето защо никому не казах за своето заминаване – страхувах се, че ще ме откажат. Звъни ми актрисата, с която репетирахме: “Къде си?“ „В Донбас съм, в опълчението“. „А кога ще са репетициите?“ „След победата“.

Жена ми научи едва когато й се обадих от Донецк. Звъннах й по работа – да й кажа, че спешно трябва да преведе изпратения от мен текст на френски и да го качи в сайта, който бях създал – Новороссия-инфо. Но тя веднага се включи, веднага разбра всичко. Такава си е – французойка, но и опълченка.

– Не каза ли: как можа?..

– Не, какво говорите, ако беше така – нямаше да изкараме с нея 20 години заедно.

Когато се озовах в плен и никой не знаеше къде съм, какво се случва с мен, френски журналисти са правили интервю с жена ми. И тя казала, че ме подкрепя напълно, че не бих могъл да постъпя другояче. Колко достойнство и вяра в мен има в думите й! После ми казваха – каква чудесна жена имаш. Наистина, много ми провървя с нея. Изобщо, на мен ми върви на хора. А освен това, просто слушам себе си и се озовавам там където трябва.

Когато мои познати научили, че съм в Славянск, веднага ми се обадиха от Париж, от Израел, от Молдавия: „майка ми е там, баба ми, тя е сама, болна“. И аз носех лекарства, носех храна на своите „подопечни“. Там опълченците погребваха децата, защото хората нямаха нито средства, нито сили за това. От една страна, беше страшно – изпепелен, разрушен град, обграден с укрепления, постоянно обстрелван откъм Карачун. Но колкото и да е странно, там дишах спокойно и бях в съгласие със себе си – за пръв път от няколко месеца насам.

– Юрий, какви хора бяха редом с вас в опълчението? Кого срещнахте там?

– Прекрасни, красиви хора… Там намерих приятели. Но мнозина от тях много бързо загубих… Там беше достатъчно само веднъж да се озовеш с човек под минометен обстрел. Там хората са като на длан – веднага се вижда кой колко струва, още повече, че Славянск е малък град.

Затова когато лежах в болницата и при мен дойде Игор Иванович Стрелков да ми връчи медала „За отбраната на Славянск“ – бях трогнат. Още повече, че той го беше свалил от собствените си гърди, този медал номер 001. Гордея се с него. И преди всичко – че е именно за Славянск. Този град е своеобразният форпост на Русия. С такава цел е и бил основан някога, в далечните исторически времена. И в това, че медалът за отбраната на Славянск номер 001 получава поет лирик също има дълбок смисъл.

Питате ме за хората… Мой приятел, когото срещнах там, написа: „Струва ми се, че тук са се събрали най-стойностните хора“. И той е прав. Не знам какви са били преди това хората, озовали се в редиците на опълчението на Славянск. Може някой от тях и да е имал проблеми с милицията. Аз на младини също имах проблеми с нея. Но те са направили своя избор, макар че са могли да си го спестят.

Този избор е да си с онези, които са беззащитни. Да им помагаш, да ги спасяваш. И дори да е имало нещо в досиетата им, те са изкупили всичко с този свой избор.

Там имаше и момчета на доста високо интелектуално равнище. Различни хора. Но най главното е, че имаше братство.

Съвсем младички момичета и момчета, които можеха най-спокойно да загинат за другаря си, за когото не знаеха нищо друго, освен позивната му.

Това е голямо щастие, макар че думата „щастие“ в случая може да е неуместна, нали говорим за война, но вече разбирам хората, които след връщането си от Великата отечествена после си припомняха преживяното там като най-хубавите години от своя живот. Всичко беше по-чисто, по-ясно, по-прозрачно. Когато си загърбил всякаква суета и знаеш, че с този човек можеш спокойно да тръгнеш през нощта на рискована акция.

Спомням си един младеж, загинал на 21 години – беше опълченец от Иловайск. До мъртвото му тяло имаше листче, явно изпаднало от джоба му, а на него – списък: „Мечти, желания, цели“. „Да си купя куче“. Е, успя, купи си го – това куче беше се надвесило над него, убития… Нататък пишеше: „да не обиждам Марина“, „да се науча да скачам от водната кула“, „да си направя татуировка“… Но една точка от този списък си остана за мен неразгадана, необяснима: „да се сбогувам с истинските“. Знаел е, че всеки момент може да загине. А истинските – това вероятно са хората до него. Макар че за тези „истински“ и той е можел да не знае нищо друго, освен техните позивни.

– Нали там ви плениха. И такава тежка страница имаше…

– Тежка страница, да…

Сега правя по нея сценарий за игрален филм. Но ако това не се беше случило, представата ми за тази война щеше да е непълна. Ако бях останал само „от тази страна“, много неща нямаше да видя. Знаех, че от другата страна са фашистите, бях ги виждал на Майдана – укри*, убийци, правосеки. ** Такава една безлична маса. А сега видях лицата им, очите им. Сред тях също имаше различни хора. Едни – изначално, по природа убийци и садисти. А други – заблудени, зомбирани. Лозунгите им уж все същите: „за свободата, против фашистите“. И думите им уж правилни. Но освен думи там имаше дела и факти. Там разбрах: мнозина искрено вярват, че воюват с Русия. Защо? Това им е необходимо като наркотик. Защото не може да оставаш сляп дълго време. Не можеш два месеца да обстрелваш Славянск и да не разбираш кого убиваш. Славянск е като на длан, Карачун е удобната точка, от която те го държат на прицел. И не стрелят по военни. През цялото това време целенасочено се унищожава мирното население – обстрелват детски градини, училища, болници.

Те не може да не го виждат. И тогава някои разбират, че се превръщат в убийци. В такъв случай трябва или да дезертираш, за което ще те пратят в затвора, или ще те разстрелят своите, или да убедиш самия себе си, че там всички са сепаратисти и ти воюваш с Русия. Независимо от възрастта – деца, пеленачета – всички са сепаратисти и са се продали на Путин. Та нали го заявяват дори на депутатско равнище: че зад фронтовата линия няма мирни жители, че всички там са гласували за отделянето. Такъв човек трябва да убеди себе си, че воюва не с мирното население и с обикновените отрудени миньори, а с руската армия. С каква руска армия? Има хиляди пленници и от едната, и от другата страна. И за цялото това време уж били заловили десетина руски десантници, които постоянно ни навират в очите. За цялата война – само десет руски десантници, които кой знае защо са имали и паспорти, и други съвсем редовни документи.

Аз пък на един малък участък в Иловайск видях десетина грузинци, сред тях трима полковници, един от които беше началник на разузнаването на Саакашвили. Но нима казвам, че ние воюваме с грузинската армия? Какво правят десетина грузинци в един батальон на украинската армия? А колко още поляци, немци има там! Какво, да не воюваме с немската армия? При това присъствието на руснаците е по-обяснимо отколкото това на грузинците. Защото там убиват руснаци. А какво правят поляците, немците, американците? Да не би да са дошли да защитават своите братя и сестри?

Когато ме размениха срещу трима военни от националната гвардия, бях същинска торба с кокали – с три счупени ребра и счупен крак; размениха ме за трима яки, охранени юнаци. Те ми стиснаха ръката през нощта на украинския контролно-пропускателен пункт – знаеха, че това не е обикновена размяна, че всичко можеше ненадейно да се провали; те донякъде бяха благодарни на мен, аз пък – на тях. На другия ден единият по време на пресконференцията в Киев разказа на журналистите, че тях тримата ги били разменили срещу група руски военослужещи…

Ей така, от въздуха, се създава митът за руската армия. Пък то всички тези „руски военослужещи“ се оказаха един-единствен поет лирик от Франция.

– Е, щом имаме такива поети лирици, Русия със сигурност няма от какво да се страхува!

– Когато тръгнах за Донбас, решението си беше мое. Исках да съм наясно със себе си, със собствената си съвест. Но после видях, че тази моя много лична постъпка предизвиква необикновено широк резонанс.

Започнах да качвам във фейсбук своите дневникови записки от Славянск, новинарските агенции ги препечатваха. Никога преди не се бях занимавал с фотографиране, а там започнах да снимам и моите снимки обиколиха целия свят. И ненадейно непознати хора започнаха да ми пишат: благодарим ви, че сте там, защото ви вярваме. И тогава разбрах, че имам своята война.

– Колко дена прекарахте в плен?

– Три седмици, от тях шест денонощия – затворен в метален шкаф, където заедно с мен се беше озовал и боец от опълчението, словак. Това беше шкаф за инструменти в един училищен двор, оказал се в самия епицентър на артилерийския обстрел от наша страна. Онези, дето ни охраняваха, слизаха в скривалището и чакаха кога шкафа, в който сме заключени, ще го уцели някой снаряд. Но снарядите все минаваха на косъм. А ни се струваше, че всеки снаряд лети право към нас.

И след първата нощ си помислих, че човешкият организъм не може да понесе такова нещо. Но тогава не знаех, че ми предстои да прекарам в същия този шкаф шест дни и нощи. А между бомбардировките бойците от националната гвардия си изкарваха на нас всичкия бяс заради своите ранени и убити. Ясно беше, че измъкване няма.

Оставаше ми само едно – да умра достойно. Трудна работа, защото всеки човек може да бъде прекършен. И желанието да оцелееш, е опасно желание. Защото то може да ти навлече такива последици, след които да не ти се иска изобщо да живееш. Съсредоточаваш се върху едно: да не им позволиш да те видят уплашен, защото за тях най-важното е да те унизят, те получават от това садистично удоволствие. Нито за миг не бива да се отпускаш.

Те през цялото време казваха: тук пленникът живее, докато може да предизвика интерес с някаква информация, всичко останало няма никакво значение. Понеже били в обкръжение, нямало смисъл да държат пленници. Колкото и да е странно, чак после си дадох сметка, че изобщо не ми беше минало през ум да се пазаря с тях за нещо. Друго усещане ме изпълваше: това е краят, но нека този край бъде колкото може по-достоен. Те ми казваха: прекалено добре се държите за обикновен военен кореспондент. А пък аз им отговарях: не съм обикновен военен кореспондент, аз съм и поет! Ами, ами, вие сте агент, вербуван от КГБ! Кога заминахте за чужбина? Още по съветско време ли? И жена ви е французойка? Е, всичко е ясно.

При това не знаеш къде можеш да стъпиш накриво, върху миниран участък. Казват ти лъстиво: искаме да те разменим, но трябва да знаем с кого да преговаряме. На кого да се обадим? Кой е заинтересован ти да бъдеш разменен? Нужно им е да измъкнат от теб някакви имена, номера, контакти, да има за какво да се захванат. Пред очите ми така забаламосаха едно момче – то изобщо не се усети, как предаде всички.

– Казахте, че в някакъв момент сте разбрали – това е вашата война. И сте се опитвали доколкото ви позволяват силите да правите достояние на европейското общество истината, свързана с тези събития. Докато в западните средства за масова информация преобладаващата картина е съвсем различна…

– Там е непробиваема стена. И за това носят отговорност нашите колеги западните журналисти, които години наред формираха представата за Русия като за страна-агресор. Те лъжеха, лъжат и ще продължават да лъжат. За това всичките трябва да бъдат съдени – да се направи такъв един Нюрнбергски процес за журналисти, защото те провокират тази война. Видях ги в Славянск, видях ги край „Боинг“-а: бях там два часа след катастрофата със самолета – заедно с Андрюша Стенин отидохме до мястото с кола. Видях как те пристигат с вече готови сценарии – и изобщо не ги интересува какво се случва. Само да щракнат някакво кадро, за да се вижда, че са били на местопроизшествието.

Някъде в ютюб има видео, където аз хокам една френска журналистка. Излиза от колата младо момиче, още нищо не е видяла и започва да декламира предварително подготвен текст: „тук сепаратистите вече всичко са потулили, инсценирали, няма как да научим истината“. А аз й казвам на френски: „Какви ги говорите? За каква инсценировка става дума? Поогледайте се – та вие още нищо не сте видели.“ Тя не очакваше такова нещо и направо побягна от мен. А преводачката й започна да я оправдава: „Извинете, вие неправилно сте я разбрали, тя сега ще поправи написаното.“

Неведнъж съм виждал същото нещо в Славянск – западните журналисти да идват с предварително написани сценарии.Сякаш се блъсках в стена: предлагам им да ги срещна с хора, които да разкажат какво се случва тук, а те гледат през мен – ами, оставете ни телефона си. Какво, да не би да ми звъннете от Париж? Разбирам, че нямат нужда от тази истина.

– Има ли надежда, че истината за случващото се в Донбас все пак ще си проправи път?

– Честно казано – нямам особени надежди. Но въпреки това трябва да прокарваш истината както и колкото можеш. Затова написах сценарий за филм, чието действие започва в Париж, а после се пренася в Донбас. Пак с Донбас е свързан още един проект, но театрален, сега го подготвяме и възнамеряваме да го покажем в Европа. Защото в телевизиите там всичко е блокирано – няма как да пробиеш. И трябва да се търсят подстъпи от неочаквани страни. Например да им се предложи спектакъл за убитите в Донбас деца. Европа не подозира, че там гинат деца.

 

 

 

Интервюто взе Светлана Сметанина

Превод Надя Попова

 

2 коментара to “Юрий Юрченко – романтик, поет, идеалист и…опълченец”

  1. Това е истината,това интервю.От българските и европейските медий изтича само едно – лъжа.

  2. И нашето отвратително, лъжливо, манипулирано време си има своите „Ботев“ и „Дебелянов“! Свалям им шапка !

Писането на кирилица е задължително

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s