Стратегическото измерение на руската намеса в Сирия

След звучният шамар, който Москва нанесе на Вашингтон в Украйна, Руската Федерация концентрира вниманието си над Сирия. Може да се каже спокойно, че отиващата си 2015 г. е годината, в която Русия върна своето присъствие в региона на Близкия Изток

Putin-Sunday-639x350

Гражданската война в Сирия продължава вече пета година, като броят на преките и косвени участници в нея непрекъснато нараства.

От началото на септември 2015 вниманието на големите медии е концентрирано върху случващото се в стратегическото сирийско пристанище Латакия, разположено на 50 км от границата с Турция и на 350 км от столицата Дамаск.

Причината е, че именно тук от известно време насам се фокусира непрекъснато изострящото се глобално военно-политическо противопоставяне между Москва и Вашингтон. САЩ са убедени, че намиращите се в района на военното летище Басел ал-Асад около хиляда руски военнослужещи с изключително бързи темпове изграждат там своя оперативна военновъздушна база. Така, според „Ню Йорк Таймс“ в началото на септември 2015 руснаците са прехвърлили в базата четири от най-новите си многоцелеви изтребители Су-30 СМ, два мобилни зенитно-ракетни комплекса на противовъздушната отбрана „Панцир-С1“ и два хеликоптера за огнева поддръжка Ми-24, както и други два многоцелеви хеликоптери Ми-17. По-късно руската авиационна групировка беше подсилена с четири фронтови бомбардировачи Су-24М, преминали през въздушното пространство на Иран и съпровождани от военно-транспортен самолет Ил-76. В края на септември, руските самолети започнаха да нанасят въздушни удари по позицията на Ислямска държава в Сирия. Смята се, че към 1 октомври руската военновъздушна група в Латакия включва общо 50 бойни самолети и хеликоптери, включително фронтови бомбардировачи Су-24М и Су-34, щурмови самолети Су-25СМ, многоцелеви изтребители СУ-30 СМ, ударни хеликоптери Ми-35 и многоцелеви хеликоптери Ми-171.

 

latakiasamoleti

На свой ред, анализът на данните на космическото разузнаване, осъществен от частната американска разузнавателна агенция Стратфор показва, че около изграждащата се военна база е разгърната руска батальонна тактическа група, включваща две мотострелкови и една танкова рота, подсилени от артилерийска батарея. Според експертите на Стратфор, броят и общото тегло на прехвърлените в Латакия товари показва, че освен въздушния мост, който се осъществява от тежки транспортни самолети Ан-124 „Руслан“, новата база се снабдява и по море. В същото време, руснаците се готвят да подсилят и базата си в сирийското пристанище Тартус, намиращо се на 90 километра от Латакия. Както е известно, руското присъствие в Тартус датира от далечната 1971, когато в резултат от споразумението между Москва и Дамаск там беше създаден т.нар. 720-ти пункт за материално-техническо осигуряване на Пета оперативна ескадра на тогавашия съветски Военноморски флот. Тартус обаче никога не е представлявал истинска военноморска база. Територията на пункта е нищожна и включва само два кея, казарма, щабна сграда и няколко малки работилници, а защитата му в съветските времена (а и след това) беше поверена на едва 40 морски пехотинци.

 

След разпадането на Съветския съюз, през 90-те години на миналия век, Пета оперативна ескадра беше разформирана и руският флот на практика напусна Средиземно море. По онова време пунктът за поддръжка в Тартус беше на ръба на закриването, особено след като през 2002 руснаците решиха да изоставят военноморската си база на виетнамския остров Камран, обслужваща 17-та оперативна ескадра на техния Тихоокеански флот.

2

Това обаче не се случи, и след като Москва обяви, че възстановява постоянното си военноморско присъствие в Средиземно море беше ясно, че решението и няма как да се реализира без разширяването на пункта в Тартус. Както изглежда руснаците планират да го превърнат в първата пълноценна руска военноморска база в Средиземноморския регион. Поне ако се съди по съобщенията в руските медии, че броят на военнослужещите там ще нарасне до 1700 души. И тъй като на нищожната досегашна територия на пункта, както и в съществуващите там сгради не могат да бъдат разположени толкова много хора, очевидно е постигнато споразумение с правителството в Дамаск за същественото му разширяване и стартирането там на мащабнти строителни работи.

Ахилесовата пета на Башар Асад

1През последните няколко месеца сирийската армия значително отслабна и загуби някои важни позиции. Това също бе сред причините за появата на руските военни в района на Латакия. Преди това Москва изпращаше в Сирия само военни съветници и технически персонал. Впрочем, изпращането на военни части и бойна техника първо в Латакия, а не в Тартус, където руснаците официално разполагат с нещо като „военна база“ се обяснява и с това, че позициите на режима по северното сирийско крайбрежие бяха ерозирани, както и, че алауитите вече не са мнозинството от местното население.

През 2010 населението на Латакия е било 400 хиляди души, като половината са били алауити, 40% – сунити и 10% – християни (предимно православни). По данни на Офиса на ООН за координация на хуманитарните въпроси (ОСНА), в момента в града има и 200 хиляди бежанци, като почти всички са сунити. В провинция Латакия са настанени още 100 хиляди бежанци, повечето от които са сунити от Идлиб и Алепо. Бежанците алауити се насочват към алауитските села, а сунитите – в сунитските. В резултат от това от 2011 насам непрекъснато нараства броят на сунитите в коридора Латакия – Хаффа – Салма.

От пролетта на 2012 въоръжената опозиция контролира Джабал ал-Акрад и района покрай границата с Турция, чак до населеното с арменци градче Касаб. Както е известно, през март 2014 джихадистките групировки, част от които бяха дошли от Турция, нахлуха в Касаб и унищожиха руската радарна станция, разположена в околността му. Те обаче бяха спрени от сирийската армия и принудени да напуснат града през юни 2014. На запад от Идлиб, в Джиср аш-Шугур и Ариха, ислямистите разполагат с коридор, свързващ Джабал ал-Акрад и северозападната зона, също контролирана от тях. Това представлява реална заплаха за правителствените сили в самата Латакия. Именно тя принуди Асад да създаде специална милиция „Крайбрежен щит“, чиято задача е защитата на крайбрежната зона с помощта на местни младежи-алауити, отказващи да воюват извън контролираната от тяхната общност територия. Тоест, за режима е много важно да демонстрира, че може да защити т.нар. „Алауитистан“, защото в противен случай алауитските бойци могат да вземат нещата в свои ръце и да престанат да подкрепят правителството. Както е известно, през юли и август 2015 настъплението на исламистите в долината Сахел ал-Габ застраши Латакия, както и бедстващото население в алауитските села в северната част на Джабал ал-Ансария (вж. картата).

 

Алауитският коридор в Сирия

Предвид очертаната по-горе динамика, рискът от сунитско въстание в Латакия все още не е изчезнал напълно. Както е известно, населеното със сунити предградие Ар-Рамел ал-Филастини е обкръжено от сирийската армия още от началото на 2011 и мнозина от жителите му чакат само  подходящия момент за да се разбунтуват. За ислямистите достъпът до Средиземно море има както стратегическо, така и символично значение. Създадената през март 2015 нова ислямска коалиция Джейш ал-Фатех (в която доминира филиалът на Ал-Кайда Джабхад ан-Нусра) несъмнено се стреми да постави под свой контрол някое голямо пристанище като Латакия или Тартус. При това Латакия е по-вероятната мишена, защото подходите към нея са по-достъпни, отколкото към Тартус. Освен това Тартус е наистина алауитски град (80% от населението му са алауити, 10% християни и само 10% са сунити). Нещо повече, населението в зоната между Хомс и Тартус е предимно алауитско със силно християнско малцинство (в Сафига и Уади ан-Насара). В селските райони около Тартус сунитите са концентрирани само около Ал-Хамидия и Талакла. Освен това пътят на джихадистите към морето е затруднен от присъствието на Хизбула и сирийската армия, контролиращи границата с Ливан с цел да не допуснат координиране действията на сунитите в района на ливанския град Триполи и джихадистите в Сирия (тази стратегия беше реализирана на практика в битката за Ел-Кусейр през лятото на 2013).

 

В момента Дамаск и Хомс се контролират от Хизбула, шиитските милиции и иранските части. В същото време Латакия не е толкова важна за Иран, колкото е за Русия, за която е от ключово значение да запази и утвърди присъствието си по сирийското крайбрежие (а не в Дамаск или на Голанските възвишения например). Затова освен разширяването на старата си база в Тартус, и създаването на нова военновъздушна база в Латакия, руснаците планират да възстановят някогашната база на съветските подводници в Джаблех, на 25 км южно от Латакия. С цел гарантиране оцеляването на евентуална бъдеща алауитска държава по сирийското крайбрежие – без значение дали тя ще включва Дамаск или не, Русия укрепва позициите си в близост до южната турска граница, стремейки се да не допусне сирийските ислямисти да стигнат до Средиземно море.

Предвид пролетното настъпление на бунтовниците в Идлиб, е налице реална възможност гражданската война да стигне и до Латакия. Ислямистите разчитат на подкрепата на местното сунитско население, значителна част от което са радикални противници на режима. Неслучайно, след като през април 2015 Джиср аш-Шугур попадна в ръцете на джихадистите, голям брой обзети от паника алауити се насочиха към Джабал ал-Ансария, смятайки града за по-безопасен, отколкото Латакия, тъй като лоялността на настанените в последния сунитски бежанци към правителството е крайно съмнителна.

Накрая, в Латакия живеят и немалко руснаци, които са наясно за конфесионалното разделение в града и околните селски райони. Затова появята на руски военни части се налагаше и от необходимостта градът да бъде защитен, предвид сегашната слабост на правителствената армия. Ако ислямистите успеят да овладея дори и част от него, после ще бъде много трудно да бъдат изтласкани оттам. Това би затруднило и евентуалното придвижване на руските части към други райони на Сирия. В крайна сметка, един подкрепян от Москва, бъдещ „Алауитистан“, ако действително бъде създаден, ще може да просъществува като достатъчно жизнеспособна държава, макар и силно зависима от руската подкрепа. На свой ред, Асад няма друг изход, освен да поиска и да приеме руското военно присъствие в крайбрежния регион на страната. Армията му вече не може да защитава Латакия, която е застрашена от евентуално насъпление на ислямистите, осъществено с подкрепата на Турция. По същия начин впрочем сирийският президент не е в състояние да защити и Дамаск без подкрепата на Хизбула и Иран. Както посочва Фабрис Баланш от Вашингтонския институт за близкоизточна политика, Западът и държавите от Залива от няколко години насам разчитат, че отслабеният Асад ще бъде свален с преврат от собствените си военни, което би позволило страната да навлезе в „преходен период“ на смяна на властта, но тези техни планове не отчитаха възможността за пряка руска намеса в Сирия както и – ако възникне непосредствена заплаха за Дамаск – на пряка военна интервенция от страна на Иран.

Кои са целите на Москва в Сирия?

На Запад и особено в САЩ усилващото се руско военно присъствие в Сирия се интерпретира най-вече като демонстрация на готовността на Москва да подкрепи с военна сила президента Башар Асад, който – поне според Вашингтон и Брюксел – вече не е легитимен и следва да се оттегли. Другата посока на коментарите в големите западни медии е, че руските военни идват в Сирия за да се включат на страната на правителствените сили във войната с терористите от Ислямска държава. Само че и тук възникват редица въпроса. От една страна, защото руският арсенал в зоната на Латакия не изглежда много подходящ за подобна цел. Въоръжените с ракети „въздух-въздух“ изтребители Су-30СМ“, както и зенитно-ракетните комплекси „Панцир-С1“ едва ли са предназначения за действия срещу ИД, която няма и никога не е имала собствена военна авиация. От друга страна наличието на една танкова, две пехотни роти и една артилерийска батарея едва ли могат да променят хода на сирийската гражданска война. Те по-скоро са предназначени за защитят военновъздушната база от евентуални нападения на отделни ислямистки групи.

E043A3D9-6CF2-4199-822A-3226E3FF3EB5_w900_r1_s

Тоест, нещата не опират толкова до Асад, колкото до амбициозната стратегическа задача, която Москва изглежда си е поставила, а именно до 2020 да е в състояние да балансира присъствието на Шести американски флот в Средиземно море. За тази цел руснаците се нуждаят от бойни кораби и от бази. Както е известно, през последните години в руските корабостроителници се реализира мащабна програма за строителство на нови военни кораби, така че нещата вече опират до подготовката на необходимите за тях бази в региона. Тази хипотеза се подкрепя от редица експерти по Близкия Изток, включително от бившия шеф на една от израелските специални служби (Натив) Яков Кедми, според който: „Русия никога не криела военното си присъствие в Сирия, нито че подкрепя режима на Асад. Тя никога не е отричала, че му доставя оръжие и военна техника. Изведнъж обаче това започна да се коментира от всички, сякаш досега не беше факт. Москва просто иска да усили присъствието си в Средиземно море и за целта търси и други бази, освен тези в Сирия. Тя вече получи разрешение за влизането на руски военни кораби в кипърските пристанища, а сега преговаря с Египет за евентуалното използване на пристанището на Александрия. Възможно е също такива преговори да се водят и с Алжир. Както е известно, американците разполагат с множество бази в Средиземно море, а руснаците само с Тартус. И, ако те са стигнали до извода, че има реална опасност частите на Ислямска държава да стигнат до крайбрежието и да застрашат Тартус, разбира се, ще усилят военното си присъствие в Сирия, най-вече за да гарантират своята собствена сигурност“.

Впрочем, според Кедми, войната в Сирия скоро ще придобие ново измерение. Както е известно, с разрешението на Иран, на страната на Асад се сражават шест хиляди бойци на движението Хизбула. Кедми обаче твърди, че всеки момент се очаква Техеран да изпрати в Сирия и свои военни части. Без значение, дали ще се наложи това да бъдат стотици, хиляди или десетки хиляди ирански военни, режимът на аятоласите няма да позволи свалянето на Асад.

 

Ако това действително се случи, развитието на събитията в Близкия Изток може да стане непредксказуемо. Затова не е чудно, че руският Генерален щаб (след като очевидно предварително се е споразумял с Дамаск) укрепва отбраната на Тартус и Латакия с изпратени от Русия танкове, артилерия, хеликоптери, изтребители и фронтови бомбардировачи. Като паралелно с това получава възможност да гарантира за десетилетия напред руското военноморско присъствие в Средиземноморския регион.

Както посочва в коментара си за „Форийн полиси“ Джефри Манкоф от Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, руското военно присъствие в Сирия преследва няколко основни цели. На първо място, през следващите месеци Москва възнамерява да укрепи изтощената сирийска армия така, че тя да продължи да функционира като боеспособна военна сила. Руснаците смятат, че ако им бъде осигурено достатъчно оръжие и военна техника, правителствените части ще могат да устоят на натиска на ислямистите. Увеличавайки помощта за Асад, както и собственото си военно присъствие, Русия иска да му осигури необходимото оперативно пространство и време за да се премине към политическото разрешаване на сирийската криза по пътя на преговорите, като в същото време защити и собствените си интереси: създаване на стратегически плацдарм в Средиземноморието и укрепване на руското влияние в Сирия и региона, като цяло, което ще попречи на превръщането на тази държава в инкубатор на тероризъм (именно това обяснява и руските въздушни удари срещу позициите на ИД).

Втората стратегически цел на руското военно присъствие е превръщането на Москва във влиятелен играч и посредник, с който да се съобразяват съперничещите си сили, както вътре в Сирия, така и в региона, а също и водената от САЩ международна коалиция, твърдяща, че се бори срещу Ислямска държава. Руското военно присъствие в Сирия не само помага на Асад да укрепи позициите си в борбата с противниците му сунити от Ислямска държава, Джабхат ан-Нусра или Ахрар аш-Шам, но и усилва позициите на иранските протежета в региона, от типа на Хизбула, които напоследък играят все по-важна роля във войната между режима и неговите противници.

Освен това, по-активното ангажиране на Москва в сирийския конфликт ще принуди Иран да се съобразява повече с руските интереси в Сирия и ще успокои опасенията на режима в Дамаск, че иранците са се сдобили с прекалено силни позиции в страната. Както е известно, Техеран иска да съхрани Сирия като „коридор“ за транзита на оръжие и друга помощ за проиранските организации в Ливан и Палестина. Москва пък е по-заинтересована от разширяването на собственото си влияние в Близкия Изток и иска да си гарантира ключови позиции в постконфликтното урегулиране. Както подчерта руският президент Путин на срещата си с израелския премиер Нетаняху на 21 септември 2015 в Москва, Русия не иска задълбочаване на конфликта между Иран и Израел, което означава и, че руснаците не са склонни да толерират прекаленото усилване на влиянието на Хизбула за сметка на правителството в Дамаск.

В същото време руските стратези не игнорират и възможността в определен момент Асад да престане да управлява Сирия, както и, че тя може да се разпадне на отделни квазидържави. Путин обаче иска да предотврати безконтролния хаос, като този възникнал след падането на режима на Саддам Хюсеин в Ирак и на Муамар Кадафи в Либия, затова се стреми да „вкара в релси“ преходния период в Сирия и да си гарантира, че новите управляващи в „периода след Асад“ ще позволят на руснаците да запазят военноморската си база в Тартус и военновъздушната в Латакия, защото (както споменах по-горе) те играят ключова роля в проектирането на руската мощ в региона, от който САЩ очевидно смятат постепенно да се изтеглят. Освен това, както посочва и Манкоф,

„Путин иска новата власт в Дамаск да води твърда политика спрямо сунитските екстремисти“.

Истината е, че Москва никога не е разглеждала подкрепата за Асад като самоцел, и не подкрепя статуквото за да може той да запази властта си. Руснаците просто се противопоставят на свалянето на законното правителство на Сирия със сила и искат промените да се реализират с политически средства. Така, още през декември 2012 Путин подчерта: „не ни тревожи толкова съдбата на режима на Асад, наясно сме какво се случва в страната, където едно семейство управлява вече 40 години, и смятаме, че промените несъмнено са необходими“. Според Русия обаче, е необходимо тези промени да се осъществят по пътя на политическото урегулиране, позволяващо съхраняването на сирийската държавност – например, като Асад запази поста си до края на сегашния президентски мандат, след което да подаде оставка и да се проведат нови избори. Руснаците обаче, категорично не приемат непрекъснатите декларации на Вашингтон, че Асад не може да участва в процеса на урегулиране и, че оттеглянето му е задължително предварително условие за старта на този процес. Тоест, при всички случаи Москва не разглежда оставането на сегашния сирийски президент на власт като свой жизнен интерес.

Лансираното от Русия мирно решение на сирийската криза обаче, изисква подкрепата на голям брой регионални сили. В същото време редица монархии от Залива все още не я разглеждат като сериозен регионален играч и са притеснени от действията на Москва в подкрепа на режима в Дамаск и възможната доставка на ракетни комплекси за Иран, да не говорим, че са преки конкуренти с руснаците на глобалните петролно-газови пазари. Сегашната поява на руски военни в Сирия очевидно трябва да напомни на Саудитска Арабия и другите монархии от Залива, че Москва е велика сила, която не може да бъде игнорирана и, че тя е твърдо решена да участва във вземането на решението за бъдещето на Сирия.

Разбира се, намерението на Русия да избягва директното си въвличане в сирийския конфликт може да бъде подложено на изпитание. Ако ограничената и военна подкрепа за Асад не помогне за стабилизиране позициите на режима и, ако руските военни бъдат атакувани от ислямистите и понесат загуби, Москва може и да разшири мащабите на военната си активност в региона. Така, още преди началото на руските въздушни удари, агенция Блумбърг прогнозира, че руският президент Владимир Путин е склонен да предприеме подобни действия, ако САЩ отхвърлят предложението му за общи действия. Опасността при подобно развитие обаче е, че при липсата на политическо решение Русия може да затъне сериозно в блатото на сирийската гражданска война, което разбира се се осъзнава и в Москва.

Първите косвени резултати от ограниченото руско военно присъствие в Сирия

Междувременно, редица анализатори посочват, че активизирането на Русия по сирийското направление, макар и косвено, вече е дало първите си резултати. Те посочват в частност, че сирийските въоръжени сили успяха да запазят контрола си над стратегически важната провинция Латакия (край чиято столица руснаците изграждат новата си военновъздушна база), прочиствайки значителна част от нея от ислямистите. Това премахна опасността режимът да загуби достъпа са до ключовите средиземноморски пристанища, а фронтовата линия в провинция Латакия се стабилизира.

Беше премахната и заплахата ислямистите да разчленят Сирия на две части, като в резултат от почти двумесечната активна отбрана на стратегическото шосе Хомс-Дамаск, правителствените сили запазиха контрола си над тази ключова транспортна комуникация.

В резултат от ограниченото настъпление на сирийската армия, тя успя да създаде плацдарм за последващо настъпление срещу контролирания от ислямистите древен исторически център Палмира, който представлява стратегически важен транспортен възел и регионален център, освен това евентуалното му овладяване от правителството би имало важно психологическо значение, доколкото сирийското военно командване смята това за „въпрос на национална чест“.

Много по-интензивни са действията на сирийските военновъздушни сили, много по-ефективно се използват наличната артилерия и ракетни установки. Така по време на операцията срещу бойците на Ан-Нусра в провинция Латакия през септември, само за два дни правителствената армия успя да освободи, при това с минимални загуби, територия, която ислямистите контролираха от края на 2013 насам. В операцията край Палмира, в течение само на два дни (18-20 август), сирийските ВВС осъществиха няколко десетки бойни полети, като загубиха само един изтребител-бомбардировач и два хеликоптера.

На 19 и 20 септември, за първи път от началото на август насам, сирийската армия оказа съществена подкрепа на обкръжения от ислямистите в района на Дейр ез-Зол корпус на Републиканската гвардия и съюзническите му отряди. Както е известно, градът в Източна Сирия беше станал известен като „близкоизточния Сталинград“ и се смяташе, че блокадата му няма как да бъде пробита. Систематичните въздушни удари срещу ислямистите, както и снабдяването по въздух на блокираните в района правителствени части позволяват обаче на сирийското командване да се надява, че ще запази контрола си над него, въпреки отдалечеността му (на стотици километри) от контролираната от режима част на Сирия.

Сирийската армия започна да получава много по-голям обем достоверни разузнавателни данни, което и позволява бързо и сравнително точно да определя числеността и дислокацията на противниковите сили и да ги унищожава от въздуха, запазвайки човешкия си потенциал.

Въпреки враждебната реторика, започва да се очертава известен консенсус между Русия и САЩ по сирийския въпрос. Американците, в частност, изтеглиха от сирийско-турската граница своите зенитно-ракетни комплекси „Пейтриът“, които са в състояние да попречат на въздушните операции на военновъздужните сили на Сирия и (евентуално) на Русия. Освен това, дипломатическата активност на САЩ косвено свидетелства за желанието на сегашното американско ръководство за формирането на общ фронт за борба с ислямистите, като в тази връзка се забелязват известни промени и в американското отношение към Асад, който започва да се разглежда като неособено желан и временен, но все пак заслужаващ подкрепа съюзник в борбата с радикалния ислямизъм в региона. Така, държавният секретар Джон Кери заяви, че Америка и Великобритания „нямат съмнения относно необходимостта от оставката на действащия президент на Сирия Башар Асад, но признават, че този въпрос следва да бъде обсъден на преговори с участието на всички заинтересовани държави“. Впрочем, към сходна позиция се придържа и германският канцлер Меркел, която по време на пресконференцията след извънредната среща на върха на ЕС във връзка с мигрантската криза, провела се в края на септември, обяви, че „трябва да разговаряме с много от участниците в сирийската криза, включително с Асад. Не само със САЩ и Русия, но и с такива ключови регионални партньори, като Иран, сунитските държави и Саудитска Арабия“.

Други западни държави обаче, очевидно не мислят така: френският президент Франсоа Оланд например, наскоро декларира, че „в бъдещето на Сирия няма място сегашния и държавен глава Башар Асад“ (същата теза, впрочем, повтори и Обама на срещата си с Путин в Ню Йорк, в края на септември). В същото време продължава косвената военна подкрепа за Ислямска държава от трети държави, сред които някои анализатори посочват Турция, чиято армия атакува в гръб сражаващите се с ислямистите кюрдски отряди, както и Саудитска Арабия, използваща групировки, свързани с ИД, в борбата си с йеменските „хуси“.

Възможните последици от активизацията на Москва в Близкия Изток

Повечето руски анализатори смятат, че страната им трябва да продължи да увеличава военно-техническата си подкрепа за Башар Асад, включително като изпрати в Сирия повече военни инструктори и увеличи интензивността на въздушните атаки срещу Ислямска държава. Разглежда се и възможността, паралелно с това, да бъде оказана подкрепа и на отрядите на сирийските кюрди, чиято численост в момента е около 50 хиляди души. Тоест, става дума за сериозна военна сила, която ефективно се сражава с ислямистите в граничните райони в Турция. Кюрдите обаче се нуждаят от тежко въоръжение и от инструктори, които да ги научат как да го използват. Според експертите, ако с руска помощ бъде създадено общо командване на сирийската армия и кюрдските отряди, те биха могли и сами да се справят с Ислямска държава, като в тази връзка се посочва, че евентуалното превземане на „столицата“ на ислямистите Ракка би било „огромен пробив“. Голямата пречка пред подобно развитие, разбира се, е Анкара, която е буквално обсебена от кюрдския въпрос. Неслучайно в началото на октомври турският президент Ердоган разкритикува остро руските действия в Сирия.

Други експерти, като например президентът на Института за Близкия Изток в Москва Евгений Сатановски смятат обаче, че проблемът с гражданската война в Сирия не може да бъде решен с военни средства. Така, Сатановски посочва, че ако съседните държави не подкрепяха противниците на Асад войната отдавна щеше да е приключила. Вместо това, Турция, Саудитска Арабия и Катар постоянно „наливат“ пари в радикалните ислямистки групировки и стимулират прехвърлянето на хиляди техни бойци в Сирия. Това няма да се промени лесно. В този смисъл е добре, че Сирия все още не е споделила участна на Либия, но не е късно и това да стане, особено на фона на усилията на САЩ да убедят ООН и цялата международна общност, че Асад трябва да бъде свален. Истината е, че само дипломатическата подкрепа на Русия и Китай, както и военната помощ на Иран позволяват на режима в Дамаск да поддържа реда в контролираната от него част от Сирия. Според Сатановски, тази ситуация може да се проточи с години или дори десетилетия, като партизанско-терористичната война ту затихва, ту отново се активизира. Той освен това смята, че внезапното активизиране на т.нар. „бежански поток“ към Европа по балканския маршрут не е свързано толкова с изострянето на гражданската война в Сирия, а се дължи на решението на турския президент Ердоган да прочисти в навечерието на извънредните парламентарни избори страната от сирийските (и не само) бежанци, които между другото се оказаха в Турция до голяма степен заради политиката на самия Ердоган, довела да ожесточаването на сирийската гражданска война. Турските власти са изключително недоволни от влошената криминална обстановка, вредата, която нанасят тълпите бежанци и нелегални имигранти на местното селско стопанство, и т.н. Затова започнаха да ги „изтласкват“ към гръцките острови, откъдето те вече самостоятелно продължават към Европа. Освен това, наводнявайки Европа с „бежанци“, Ердоган разчита, че ЕС ще започне да му плаща (както вече плаща на Йордания) за тяхната издръжка. Впрочем, в края на септември 2015 председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер действително обяви, че тя ще отдели за Турция един милиард евро за решаване на проблема с бежанците (както е известно, в момента от Сирия са избягали 4 млн. души, а други 8-10 млн. се смятат за „вътрешни бежанци“).

На свой ред Русия иска евентуалната бъдеща коалиция с нейно участие в Сирия да работи единствено за разгрома на Ислямска държава и да не си поставя за цел свалянето на режима на Башар Асад. В същото време, вече формираната под егидата на САЩ коалиция от 60 държави (повечето от които оказват само тилова, логистична или морална подкрепа) се стреми именно към това. Все по-ясно става обаче, че подобна коалиция може да бъде ефективна, само ако в нея участват всички сили сражаващи се с ислямистите, включително сирийското правителство. В сегашните условия, свалянето от власт на Асад и кръга около него означава да бъдат драстично отслабени позициите на сирийската армия ( и на държавата, като цяло) за сметка на тези на Ислямска държава.

В случая не бива да има място за каквато и да било конкуренция между Русия и САЩ, защото става дума за борба с изключително опасен феномен, за чиято поява допринесоха най-много именно досегашните действия на Вашингтон в региона. Сега тази заплаха може да бъде ликвидирана само с общи усилия, за което между другото, Москва настоява отдавна, предлагайки формирането на широка антитерористична коалиция, включваща всички антиислямистки сили в Близкия Изток. Само така може да се разчита на успех в кампанията срещу ИД.

Тъкмо затова в момента Русия оказва военна подкрепа на официалните сирийски власти, което поражда негативна реакция във Вашингтон. Истината обаче е, че Сирия е независима държава, която никой не е изключвал от международната общност, и има право да сключва каквито си иска договори със своите партньори, още повече че сътрудничеството между Москва и Дамаск, включително във военната сфера, продължава поне от шест десетилетия насам.

Ясно също, че в създадената от САЩ коалиция за борба с Ислямска държава присъстват сили, които са изключително враждебно настроени към Асад, като това се отнася най-вече за монархиите от Персийския залив. Затова, дори когато във Вашингтон и Анкара (да не говорим за Берлин) се чуват гласове за промяна на отношението към режима в Дамаск, те продължава усилено да работят за неговото отстраняване. В същото време обаче, САЩ би трябвало да са наясно, че макар в оглавяваната от тях антитерористична коалиция да влизат цели 60 държави, войната с джихадистите се води предимно от американската авиация, докато участието на останалите е по-скоро формално.

Междувременно, в края на септември стана ясно и, че Русия, Сирия, Ирак и Иран са решили да създадат общ информационен център в Багдад, в който ще участват представители на техните генерални щабове. Центърът ще събира, обработва и анализира актуална информация за ситуацията в близкоизточния регион – най-вече за целите на борбата с Ислямска държава – и ще я предава на генералните щабове на страните участници. Повечето руски коментатори смятат, че създаването на центъра в Багдад е демонстрация и гаранция, че няма се позволи пряка военна намеса във вътрешните работи на страните участнички. Потвърждават го и думите на руския президент, че Москва продължава да подкрепя Асад и няма да допусне интервенция в Сирия. Според редица анализатори, успешната дейност на центъра в близко бъдеще може да доведе до формирането на неговата основа на координационен комитет, който да планира операциите и управлението на поделенията на въоръжените сили на четирите държави, бореши се с ИД. Стана ясно също, че западните разузнавания са проспали създаването на центъра в Багдад – твърди се, че те са очаквали военни операции и прехвърляне на руски войски в региона, а вместо това Москва е създала център, в който ще си взаимодействат разузнавателните служби на четирите страни участнички. Това за пореден път показва, че руското присъствие в Близкия Изток вероятно ще бъде сериозно и продължително, макар че, както неколкократно потвърди и президентът Путин, Русия няма намерение да води военни действия по суша в региона.

Като цяло, отиващата си 2015 може да се определи като „годината на руския пробив в Близкия Изток“. Сред доказателствата за това са осъществените в края на август в Москва посещения на лидерите на всички ключови държави от региона, включително египетския президент фелдмаршал Абдул Фатах ас-Сиси, престолонаследникът на ОАЕ Мохамед ал-Нахиан и йорданския крал Абдула II. През септември в руската столица се появиха турският президент Ердоган и израелският премиер Нетаняху, предстоят посещения и на емирите на Катар и Кувейт, както и на краля на Саудитска Арабия. Което само подчертава специфичната роля на Москва в оформящия се нов Близък Изток.

 

 

Автор: Стефан Каменаров, „Българско Геополитическо Дружество“,

препечатано от сп. „Геополитика“

 

 

 

Писането на кирилица е задължително

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s