Преди 13г: Започна войната в Ирак, България побърза да изпрати „пушечно месо“

Как преди 13 години влязохме в Коалицията на желаещите срещу Ирак, за да спечелим винената война с Франция и да отмъкнем американските военни бази от Германия

osem-godini-ot-gibelta-na-petimata-bylgarski-reijndjyri-v-kerbala-43560

Такава борба за мир падна, че камък върху камък не остана. Опустошени региони, провалени държави, от които бягат милионни човешки потоци, атентати, сблъсък на големите сили, „Ислямска държава”, шок и ужас безкрай – светът днес е сбъднат кошмар, какъвто доскоро дори и най-мрачните футуристи едва ли са си представяли. Началото му беше поставено точно преди 13 години.

На 20 март 2003 г. армиите на САЩ и Великобритания, подкрепени от военни части на Испания, Полша, Дания и Австралия, атакуваха Ирак по въздух, суша и море под претекст, че режимът в Багдад притежава оръжия за масово унищожение и подкрепя световния тероризъм. Инвазията беше подкрепена от трийсетина държави, сред които се оказаха почти всички източноевропейски с изключение на Словения. Войната продължи официално 40 дни и доведе до сваляне на режима на Саддам Хюсеин, но реално продължава и днес на огромни територии от Ирак и съседна Сирия, върху които възникна „Ислямска държава”. Ударите започнаха, без да се поиска съгласието на Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации. А България, която по стечение на обстоятелствата в този момент беше представена в съвета, безуспешно се опитваше заедно със САЩ и Великобритания да наложи тълкуванието, че зелена светлина за ударите се съдържала в предишна резолюция. Съгласие за войната нямаше нито в НАТО, нито в Европейския съюз. В събитията преди 13 години Европа се оказа за първи път разделена след края на Студената война. По ирония на съдбата тъкмо източноевропейците, които най-ентусиазирано подкрепиха водената от САЩ коалиция, днес се чувстват най-застрашени от бежанските вълни.

Случилото се преди 13 години е добър повод да си припомним как България се озова в епицентъра на световните събития, каква роля изигра и кои бяха главните актьори.

За милиони у нас 2003 година започва със смях до сълзи. Минути преди настъпването й БНТ излъчва руската комедия „Операция ЧНГ”. В нея се разказва за случващото се навръх Нова година в една болница, където пациентите са оставени без надзора на лекари и се оказват под командването на пенсиониран генерал. Подобен сюжет същевременно се разиграва и в реалността. Светът наподобява психиатрия, в която е нахлул тексаски каубой, който е разгонил квалифицирания персонал и е взел нещата в свои ръце. Макар на моменти случващото се да наподобява комедия, жанрът е трагедия. Операцията, която предстои, не носи името „ЧНГ”, а „Шок и ужас”.

На 5 януари президентът на САЩ Джордж Уокър Буш държи реч пред 4000 войници във Форд Хууд, Тексас, в която заявява, че приближава Денят на страшния съд над иракския президент Саддам Хюсеин. Американските войници щели да освободят страната, без да я завладяват. Един нов режим според Буш щял да послужи като внушителен и впечатляващ пример за свобода в очите на другите народи от този толкова важен за света регион. Същия ден ръководителят на екипа оръжейни инспектори на ООН Ханс Бликс заявява пред „Лос Анджелис Таймс”, че досега в Ирак не са открити никакви забранени материали. „Като пазим мълчание, ние може би създаваме впечатление, че сме открили нещо. Трябва да призная обаче, че ако сега ни се наложи да представим отчет, няма да има какво да включим в него”, казва добросъвестният швед. В същия ден премиерът на Турция Абдуллах Гюл е на посещение в Дамаск, където заедно със сирийския президент Башар Асад търсят мирно решение на кризата и декларират, че за тях е от изключителна важност да бъде запазена териториалната цялост на съседната им държава. Гюл сравнява Ирак с „кутията на Пандора”, но светът се интересува от съвсем други кутийки. Eвентуален военен удар ще доведе до намаляване на доходите на производителите на парфюмерия, бижутерия и на дрехи, гласят прогнозите на „Мерил Линч”. По най-песимистични оценки на инвестиционната банка, цитирани и в родния печат, военните действия щели да ударят глобално туризма, вследствие на което клиентите на авиокомпаниите ще намалеят с 10%, а оттам ще пострадат парфюмерите и бижутерите. „Сега например на японските туристи се падат 15% от пазара на луксозни изделия във Франция”, загрижени са финансовите анализатори. Какво обаче е войната, ако не загуба за едни и печалба за други? В този ред на мисли в България се правят сметки какъв келепир можем да извадим от разбъркването на глобалното домино и от предстоящото преразпределение на ресурси. Соломон Паси още не е стигнал до грандиозната идея да построим водопровод за минерална вода до Ирак и Близкия изток, но като за начало не липсват и други оригинални идеи.

ГЛОБАЛНО СЕЛО И ГЛОБАЛНИ ПРОВИНЦИАЛИСТИ

„Янки сменят френското вино с наше”, гърми на 1 март водещото заглавие в наш „всекидневник за новините, каквито са”. В публикацията се цитира заканата на някакъв барман от Уест Палм Бийч, който пък заявил пред американския таблоид „Ню Йорк Пост”, че ще излее на улицата цялото си френско вино. В знак на протест срещу нежеланието на Франция да подкрепи Америка във войната с Ирак възнамерявал да го смени с алкохол от страни, които подкрепят удара. „Ако иска да замени стоките си, той има насреща си България”, отбелязал вестникът. От в. „24 часа” пък научаваме, че възмутена читателка на друго издание, „Ню Йорк Таймс”, написала писмо до редакцията, в което припомнила колаборационизма на французите с нацистите и храбростта на българите. „През Втората световна война, докато Франция бе заета да помага на германците да пращат френските евреи в газовите камери, България героично спаси цялата еврейска общност – почти 50 000 души. Смелостта на българите е в ярък контраст с кротката позиция на французите, политика, която те, изглежда, повтарят днес. Да, трябва да пием българско вино”, написала някоя си Джефри Майдъл. При внимателен прочит обаче става ясно, че това не е писмо, а мнение в интернет форума на „Ню Йорк Таймс”. Представете си следната ситуация: възмутени сте от конфликта в Нагорни Карабах и смятате, че Армения носи вината за него. Сядате пред компютъра, драскате няколко реда във форума на пловдивския вестник „Марица”, след което пресата в Баку гърми, че българите се отказват от арменския коняк и го заменят с азербайджански! Горе-долу така започва винената авантюра на България по време на Втората иракска война. Няколко реда в американския печат и в неговите интернет форуми разпалват няколкоседмична дискусия в българските медии по въпроса, готова ли е страната ни да залее с вино необятния американски пазар. Изказват се производители, потребители, политолози. Усещането, че светът се превръща в глобално село, дава допълнително самочувствие на български анализатори да смятат, че не е срамно да се държиш като глобален провинциалист. „Напълно реално е нашето вино да измести френското”, казва шефът на винарската камара ексдепутатът от СДС Никола Николов. А собственикът на винпрома в село Катуница Кирил Рашков, известен повече като Цар Киро, разглежда процесите в стратегическа дълбочина, без да изпада в дребни кръчмарски сметки. „Войната е срещу световния тероризъм. На 11 септември тероризмът обяви война на САЩ и сега Буш изкоренява режимите, които го поддържат. Абсолютно подкрепям войната!”, декларира водещият производител на огнена вода.

Странни писания, които миришат на намеци за търговски бойкот, започват да се появяват и от другата страна на океана. Техен адресат очевидно са Франция и Стара Европа, а примерите с български стоки са само за парлама, но наш Ганьо си мисли, че най-после ще удари кьоравото. Медиите ни изглеждат като опиянени: щом Буш е казал, че българите обичат Америка, това вероятно означава, че и американците ще заобичат българското вино. „Минах на български вина, откакто французите взеха да ни правят сечено в Съвета за сигурност. Български са някои от най-добрите сирена от типа фета. И те ни идват много добре сега, когато гърците май вземат страната на Стара Европа – пише Герш Кунтсман от „Нюзуик”. – Но защо да спираме до виното и сиренето? Ако харесвате патладжани, червени чушки, зелени домати или лук, значи обичате българската кухня. Ако още не са ви потекли лигите, и това ще стане. Благодарение на новия ни съюзник и на факта, че вече 10 години съветският бащица е лишил българите от дружбата си, българският внос скоро ще залее пазара в Америка.”

Да ви звучи познато? Подобни аргументи звучат и днес за ползите от Трансатлантическото търговско споразумение между Европа и Щатите. Само че сега ще заливаме Америка не с вино и с патладжани, а със стени за катерене и биошоколадови блокчета.

Ако се върнем към началото на 2003-та, в родната преса се чуват и малко по-трезви гласове – като този на Славина Рачева Риндон. В статия под заглавие „Още е рано янки да яде баница” тя споделя: „Хората в Америка започнаха да проявяват интерес дотолкова, доколкото, срещайки българка като мен, спонтанно откликват: „А, вие сте ни приятели и съюзници”. И това, ако не елъвски скок в сферата на човешките отношения! От абсолютно непознати ние вече сме свои хора за обикновения американец. Лични познати дори предприеха драстични мерки в бойкота си срещу Франция, като отказаха кроасаните и френското вино. Да се надяваме обаче, че ще започнат да закусват баница и фета, както наричат българското бяло сирене, е още твърде оптимистично”.

Но ето, че „Американският бизнес иде!”. И то на крака в лицето на министъра на търговията Дон Евънс. Подтекстът на поредното гръмко заглавие е, че тук вече не става дума за банички, а за много по-сериозни неща. „Ако трябва да сме откровени, повечето хора вероятно чуват звука на парите във вашата визита?”, така започва кратко интервю, в което мистър Евънс отговаря: „Това е звукът на приятелство и на доверие, на благодарност към приятеля, застанал рамо до рамо с Америка във войната срещу тероризма в усилията ни да разоръжим Саддам Хюсеин”. Приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари. Затова и гостът не идва с празни ръце, а с признанието, че България вече е станала пазарна икономика. Поет е ангажимент американски бизнесмени скоро „да огледат възможности в енергетиката, високите технологии, селското стопанство и отбраната. Ще ги запознаем с бизнес лидерите тук. Ще търсим начини да направим джойнт венчър и други партньорства, с които да поощрим вашата икономика”. В крайна сметка Щатите не ни поощриха с пазари за вино. Ние обаче поощрихме американски компании с мегаизгодни за тях договори за изкупуване на електроенергия.

Окрилен от посещението на Евънс, родният елит започва да надушва по-перспективна бизнес ниша. За разлика от лозето отдаването на имоти под наем не иска мотика, затова се насочваме към рентиерството. Сметката е следната: Германия е изградила антивоенна ос с Франция, поради което неизбежно ще бъде наказана от Буш, а ние можем да се възползваме от това, като измъкнем под носа на германците US военните бази. България предлага на САЩ терените на 6 закрити военни летища и един полигон. „При всички случаи икономическата изгода ще е много голяма”, изчислява шефът на ГЩ на БА ген. Никола Колев. Пресата откликва с ентусиазъм. „Да положим бази под надстройката” гласи редакционен коментар във в. „24 часа”, в който се казва: „След 13-годишни усилия да построим демокрацията и капитализма виждаме, че тая работа не става и не става. А и няма как да стане, тъй като за такива внушителни надстройки се иска да стъпят на солидни бази. Без тях ще продължат да рухват. Но ето, че ни се удава възможност да се сдобием с базите, които заслужаваме. Не 5 и не 8, дори и само една американска база да се премести от Германия в България – стига ни за Брутния вътрешен продукт и за националната сигурност и гордост. САЩ са могъща демокрация, защото се опират на бази по цял свят. Само онази, която вулканът Ринатубо погреба през 1991 г., хранеше 1 млн. души във Филипините. На нас ни стига и база като Рамщайн. Дори не цялата, а само колкото да приютим 82-ра въздушнопреносима дивизия. Тя участва във всички войни под американски флаг и веднъж завинаги ще нареди България на страната на победителите”. Покойният публицист Петко Бочаров обаче не е съгласен да подслоним само една дивизия. „Германия е богата страна, вярно, ала това, което ще загуби като приход от базите, ще е и за нея ужасно горчив хап. А както по всичко личи, мистър Буш би им го поднесъл с най-голямо удоволствие. Та да поискаме ли и ние някои от германските бази? Обезателно да! И още нещо – да са повече от една”, настоява той от страниците на в. „Труд”. Външният министър Соломон Паси е на същото мнение, навсякъде по света хората се биели за такива обекти: „Идете да видите как в Граф Игнатиево хората са цъфнали и какъв просперитет имат край базата…”.

В навечерието на войната думите на една иракска майка стигат до българските читатели. Сорая, на 35 г. от Багдад, е загубила дъщеря си заради левкемия. Тя е убедена, че причина за болестта са американски бомби с обеднен уран, използвани в Първата война в Залива. Двете са живеели близо до известното скривалище „Америя”, което през 1991 г. е уцелено погрешка и става гробница на над 400 жени и деца. Хуманното послание на Сорая успява е сбутано на вътрешна страница под войнственото заглавие „Ще мъстя за детето си”. „В името на нашите и вашите деца, в името на вашия Христос, в името на всичко добро по света недейте да ни атакувате!”, казва иракчанката пред кореспондента на в. „24 часа” Капка Тодорова. След няколко дни външният ни министър ще проведе шумна пиар акция, организирайки тур за бургаски ученици на летище Сарафово край Бургас. Там са базирани американски самолети цистерни, зареждащи във въздуха бомбардировачите, които, нанасяйки ударите върху Ирак, убиват и цивилни хора включително други деца. На пистата Паси подкарва „Хамър”, позира с учениците на борда на самолетите и се изявява като пророк: „Един ден в Багдад и други големи иракски градове ще има булевард „Америка”, може би „Джордж Буш”, булевард „България” и „София”. Иракският народ тогава ще гледа на воювалите срещу Саддам като на освободители и ще кръсти на тях улици така, както ние имаме „Руски”, „Гурко” и „Московска”. Междувременно в Сарафово са започнали брожения на местни жени срещу използването на летището за военна база. Обектът е посетен лично и от тогавашния премиер, според когото хората са разтревожени „главно от шума”. „Те считат, че това е един военен обект. А то са само едни самолети, които са паркирани в единия край на пистата”, коментира Сакскобургготски. Външният му министър приглася, че някои от военните бази в Америка „са превърнати в атракция и в допълнителен туристически аргумент”. Жените от комитета са разпердушинени в коментар на водещ всекидневник под заглавието „Гълъбиците на мира”: „Чух пърхане на 200 чифта криле – на миролюбиви гълъбици. Хората са различни – едни по-глупави, други по-умни, но когато посредствеността се организира, тя става сила, по-страшна и от китайската мафия. Ако Бургас наистина има този късмет и там се настани постоянна американска база, това ще е най-хубавото нещо, случило се на този град, след построяването на Нефтохима, защото US база е повече от крупна чуждестранна инвестиция. Тя ще даде работа и хляб на хиляди за дълго време. А „инвеститорът” няма да гони печалбата и да я изнася в чужбина… Саддам Хюсеин е доказал, че има решителност да използва отровни газове и всякакви ужасяващи военни „технологии”. Гълъбиците на мира от Бургас трябва да се сещат и за тези неща”.

Окрилен и от предстоящото приемане на страната в НАТО и ЕС, в началото на 2003 г. българският елит вижда скорошното бъдеще на страната не в периферията, а в центъра на „новия свят”. Още един аргумент в тази посока е намерен в слуха, че американското радио „Свободна Европа” ще се премести от Прага в Бургас, което ще ни превърне във факел на евроатлантическата цивилизация към Средна Азия и Близкия изток. Навръх националния ни празник Соломон Паси изповядва пред БНР символ-веруюто на българската външна политика: „Пожелавам и на други народи, най-вече на Ирак, по примера на България да дочакат своя 3 март. Дали ние, българите, спазихме завета на Левски, след като се отърсим от робството, да отидем да освобождаваме други народи?”.

ВОЙНАТА Е МИР

Смразяващият лозунг от „1984” на Оруел, че „Войната е мир”, получава забележителни перифрази от устата на български политици и общественици. Според Паси трябва да се стремим към мирно решение с всички възможни средства включително и с военен натиск. Същото, но с други думи се опитва да формулира и лидерът на СДС Надежда Михайлова: „Няма здравомислещ човек, който да е за войната. Различаваме се само по разбирането за това какво е войната и какво е мирът”. Всъщност нещата хич не са толкова сложни, поне според Юлиян Попов, представен като „журналист, който живее във Великобритания и съветващ западни институции по въпроси на Източна Европа” (авторитетно, нали?). Попов критикува тогавашния президент Георги Първанов, че „не е поотпуснал вътрешната си тревога за Ирак” и не обикаля достатъчно навън, за „да види как да „продаде” българската позиция”. „Първанов можеше да пообиколи Европа и да обясни, че не искаме война, че сме миролюбива нация, спасили сме евреите и сме интегрирали малцинствата, че сме прекрасна страна, стратегически разположена, с красиви планини, море и вино. Но ето на, нещо трябва да се направи за демокрацията и обезоръжаването на Ирак и така се е случило, че ние като повечето източноевропейски страни сме с малко по-твърда позиция, но това не бива да разваля отношенията ни с по-миролюбивите нации” – пише „съветникът на западни институции”. След което влиза в ролята на „журналист”, който може да си позволи малко по-свободен език: „Какво направи Първанов? Нищо! Стои си вкъщи, плете край камината и мърмори… Тоя народ заслужава нещо по-сносно”. По-сносното идва чак след 10 години, когато авторът на тези съвети ще стане министър на екологията в служебния кабинет на президента Росен Плевнелиев. Но тогава, през 2003-та, страната „криво-ляво работи с премиер, който не е премиер, цар, който не е цар, и президент, който не е президент” (пак по думите на Попов).

Към това описание нека добавим, че в Съвета за сигурност на ООН страната ни е представена от човек, за когото не е много ясно дали изразява самостоятелна българска позиция или англо-американската. При това в момент, в който вниманието на целия свят е приковано към организацията. На 4 март Стефан Тафров отново призовава иракчаните да се разоръжат, малко след като е оповестен поредният доклад на оръжейните инспектори, които пак не са открили нищо. В Съвета за сигурност само България и Испания подкрепят проекта за резолюция на Лондон и Вашингтон, който звучи като ултиматум. Поведението на Тафров ни носи популярност и в немския печат, ето как вижда поверената му роля „Меркише Цайтунг”. „Ти прегърна ли днес българин?!”, този надпис е окачен в Държавния департамент на САЩ, за да напомня на хората на Буш да благодарят на единствените си съюзници за удар по Ирак, гласи най-новият американски виц. Твърдата проамериканска позиция на България я вкара в шегаджийския фолклор на янките“. Тонът в българския печат е доста по-сериозен: „Паси и Токио единни за Ирак” (почти като марша „Рим, Берлин и Токио, верни в борбата, ще наложат нов ред на земята!” от една друга епоха). Пред японския премиер българският министър заявил, че дълги дебати на следващото заседание на Съвета за сигурност не са желателни, защото ще са в полза само на Ирак. Тоест Страшният съд над Саддам трябва да е по бързата процедура. Въпреки старанията на Паси председателят на СДС Михайлова недоволства, че сред управляващите „има абсолютен дефицит на лидерство, на хора, които да излязат и да поемат отговорността за непопулярните решения”. Но както забелязва журналистът Валери Найденов: „Когато Симеон назначи Соломон за външен министър, той направо дръпна чергата под синята идея. Оттогава сините се борят да докажат, че жълтите са фалшиви натовци със същия ентусиазъм, с който някои дами твърдят, че техните съпернички в любовта са курви”.

В навечерието на ударите Михайлова току-що се е върнала от 10-дневно посещение в САЩ, където е била придружавана от говорителя на партията Николай Младенов (днес двамата отново са в играта – бившата лидерка на СДС като посланик на България в Анкара, а Младенов като специален пратеник за Ирак и Близкия изток на ООН, организацията, която неговите съмишленици преди 13 години отписаха като „архаична”). „Премиерът на практика е безмълвен”, недоволства Михайлова, а 9 дни преди войната Сакскобургготски сякаш и не се старае да я опровергае: „Всичко това според момента, когато дойде точно тази тема налице.Всичко е пресметнато, моля ви се. Обсъжда се, както трябва. Помогнете ми всички да не стане тука една виртуална политика, а да се придържаме към една реална политика”. Отляво пък се чуват подхвърляния, че царят е гол. Всъщност царят е бос – преди двайсетина дни Сакскобургготски е летял до Вашингтон и заради засилените мерки за сигурност по летищата е бил принуден да остане по чорапи.

На 17 март политическият елит най-после се събира на Консултативен съвет за национална сигурност. Михайлова отново е смутена от реплика на Първанов, че „трябва да намираме начин да казваме на нашите партньори и неща, които може да не им харесат”. Според нея позицията на президента е безотговорна, нечестна и губеща. Назряващата световната трагедия обаче е засенчена от вътрешна драма, след като главният секретар на МВР Бойко Борисов хвърля всички в тревога с репликата „Спецслужбите са натикани в ъгъла” (готово заглавие за утрешните вестници). Повод за тревожната констатация на Борисов става мястото, което е предвидено за него – не на Кръглата маса, а на втория ред. Генералът обвинил политиците, че не са направили нужните законодателни промени, а мястото в ъгъла, на което го сложили, било като символ за положението на спецслужбите. Наложило се Първанов да го успокоява, че те са свършили огромна по обем работа. Политиците обаче така и не дават ясен отговор ще участва ли България в коалицията, която се готви да удари Ирак без решение на ООН. Ясно е само, че се стяга химическа рота, за статута на която се преговаря със САЩ. Правителственият говорител Димитър Цонев прави принос към военното дело с уточнението, че „война е, когато български войници се бият на фронта, а нашият контингент ще участва в тила”.

И докато у нас се спори какво точно сме обещали и във война ли сме, в тила ли сме или в обоза, два дни преди нападението държавният секретар на САЩ назовава 30 страни като членове на Коалицията за незабавно разоръжаване на Ирак. Списъкът започва с Азербайджан, Албания, Афганистан и България, завършвайки с Узбекистан. Вътре са само пет западноевропейски държави – Англия, Испания, Дания, Холандия и Италия. По думите на Пауъл други 30 страни подкрепяли коалицията, но по различни причини не желаели да се афишират. Нов скандал се разгаря само ден по-късно, когато пресата алармира: „Вън сме от коалицията”. България изненадващо изпаднала от списъка в сайта на Държавния департамент и Исландия ни заела мястото. Язък ни за старанията, вместо българско янките май ще пият исландско вино! В политическите среди настъпва суматоха, първоначалните подозрения сочат за виновен президента Първанов с неговата неясна позиция. Министърът на външните работи и говорителят на ведомството се разминават в обясненията си, но в края на деня настъпва облекчение: от Вашингтон се оправдават с техническа грешка и ни добавят заедно с Исландия, Португалия, Сингапур и Хондурас.

В тези напрегнати дни вътрешният министър Георги Петканов успокоява, че „бежански поток към България вероятно ще има, но ние нямаме особено намерение да приемаме такива лица”. Тук ще отворим една скоба: само преди няколко дни почетният президент на Атлантическия клуб Соломон Паси обяви пред Би Ти Ви, че бежанската вълна е огромна заплаха, която е подценявана от десетилетия в България, и предрече преместването към Европа на 1 милиард души (колкото е населението на Африка!) през следващите 15-20 години. По думите му първият доклад, писан у нас на тази тематика, е от 2003 година. „Още тогава сме се опитали да алармираме общественото мнение, че предстои огромен проблем, който не може да ни подмине”, допълни Паси и настоя за системното спазване на политиката на ООН в тази област. Какви мисли са го спохождали преди 13 години, не можем да знаем, но са факт твърденията му от тогава, че „страната не е заплашена от бежанска вълна”, най-много да се появят единици. Министър-председателят също твърди, че рискът не бива да се преувеличава, защото не граничим с Ирак.

Подобни вещи „прогнози” тогава могат да се чуят не само в България. Обработването на общественото мнение е глобално, а предстоящият удар се представя с лекотата на компютърна игра, която ще продължи само няколко дни, преди на екрана неизбежно да светне надписът You won. Congratulations!. Из целия свят шестват и се препечатват материали като този на британския в. „Сън”, че мощният щурм ще приключи бързо. След масирани авиоудари по дворците, комуникациите и енергийните системи на Саддам безпилотни самолети „Предейтър” щели да преследват бягащия диктатор. Пентагонът смятал да го ликвидира до 48 часа след началото на сухопътната операция, която щяла да предизвика бунт в двореца и сваляне на тиранина. С подобен почти садистичен възторг описва предстоящата операция „Шок и ужас” и масовата българска преса: „Бомбен килим отваря пътя към Багдад”, „3000 ракети засипват Ирак в първите 48 часа от удара, проправят път към леговището на Саддам”, „САЩ готвят най-смъртоносната първа нощ на бомбардировки във военната история на света”, „Чудовищният арсенал от ракети „Томахоук”, „умни бомби”, антибункерни снаряди и електронни заглушители трябва да има психологически ефект като при масиран ядрен удар”, „Американците се готвят да използват най-новата си бомба МОАВ, която военните наричат „майката на всички бомби”. Тя тежи 9,5 тона, може да „изпари” цяла войскова единица и оставя гъба, подобна на ядрената. МОАВ е 1,5 пъти по-мощна от „Дейзи Кътър”, която САЩ хвърляха по талибаните в Афганистан”. Мишените им са описвани не като хора, а като „пълчищата на Саддам“. Обилно се цитира и информация на телевизия „Фокс”, която пък се позовава на източници от Пентагона, че войските на Ирак, южно от Багдад, са въоръжени с химически оръжия. „Ако прибягнат до химическа атака, тя ще включва VX газ, зарин, хлор и фосген. Биоарсеналът на Ирак може да е антракс, вариола и рицинови токсини.” В своя статия проф. Драгомир Драганов се чуди „къде отидоха твърденията, че Ирак е пълен с оръжия за масово унищожение, след като американците спокойно си стоят в обсега им”, но спори ли се със световен новинарски поток?

БАТАЛЬОНЪТ СЕ СТРОЯВА

Според социологическо проучване на MBMD от този период само един от десет българи одобрява войната, но пък нейните привърженици са изключително активни на медийния фронт, окрилени от историческата перспектива да се озоват в лагера на победителите. Коалицията на Буш печели влиятелни поддръжници у нас – представители на деловите среди като Любомир Павлов, Васил Василев и Кирил Рашков, двамата експрезиденти Жельо Желев и Петър Стоянов, издатели като Юлий Москов, политолози като Евгений Дайнов, шоумени като Слави Трифонов и пр. Появява се и Инициативен комитет „За демокрация в Ирак” начело с ексдепутата от СДС Димитър Иванов, който все още не е известен като енергиен експерт и радетел за шистов газ, а се представя само като председател на монархическото дружество „Просветление”. Комитетът обвинява режима на Хюсеин, че представлява пряка заплаха за съвременната цивилизация, тъй като разработва ядрена, биологична и бактериологични програми, съчетавайки ги с подкрепа за международния тероризъм. „Ние издигаме своя глас в подкрепа на политиката, водена от САЩ и техните съюзници, сред които е и България!”, се казва във възванието му, подписано и от шефа на Общинска банка Любомир Павлов, от функционера на СДС Цоньо Ботев, от секретарят на Ловчанската митрополия Кирил Льосков, журналиста Иван Гарелов, както и покойните вече Еди Казасян – музикант, и Владимир Филипов – национален координатор на Пакта за стабилност на ЕС. „Войната е за отстраняването на Саддам и срещу световния тероризъм. Режимът на Саддам притежава бойни отровни вещества и химически оръжия. Световният тероризъм търси как да си ги набави”, разсъждава делово председателят на Съюза на работодателите Васил Василев. „Всеки, който обича страната си и държи на някои стратегически ценности, трябва да подкрепи позицията на комитета”, загрижен е Любомир Павлов в ден, в който антитерористична ракета поразява пазар в Багдад, избивайки минимум 55 иракчани. Проф. Николай Василев напразно призовава „грубо пренебрегващите волята на народа, властниците, както и купените от тях медии, да поприглушат телешкия си възторг пред гигантските цивилизационни ценности, налагани по света с бомби и ракети. „Когато оценяваме доброто и злото в този едновременно добър и зъл свят, трябва да го правим внимателно, без фундаменталистки изсилвания, винаги с едно наум. Само че, за да имаш едно наум, налице трябва да е не само едното, необходимо е да имаш и ум”, пише във в. „Труд” покойният философ.

Разбира се, не всички радетели за демократизацията на Ирак боравят с толкова възвишени понятия като „стратегически ценности”. Петко Бочаров например свежда нещата до есенцията им: „Българинът се бунтува, защото е беден, нали? Иска пари в семейството, иска перспективи за развитие, иска повече сигурност и спокойствие… Откъде в България могат да дойдат повече пари? Националният ни интерес не бил само в парите, твърдят едни нашенци, дето са страшно гласовити с морала си. А точно от това има нужда българинът – от пари. И не само днес. От повече пари ще има нужда и в бъдеще. От Франция и от Германия ли ще изкярим повече?”.Представяният като иракски журналист – политически емигрант, Мохамед Халаф, който в тези дни не слиза от екраните, също поставя нещата на здрава прагматична основа. Когато американците освободят страната му, те „ще възстановят нейната наука и техника” за разлика от Саддам, който пилеел парите на народа, за да си издига палати и за да „осигурява на себе си и на антуража си артистки и проститутки”. В отговор на съмненията, че войната не е за демокрация, а за петрол, Халаф вади съкрушителен аргумент: „А какво ще правят с него самите иракчани? И с какво американските компании са по-лоши от френските и руските, които сега изнасят иракския петрол?”.

Когато самолетите са вече във въздуха и всичко е казано, остава само премиерът да го обобщи в официална позиция на правителството. Сакскобургготски, който преди това няколко пъти е търсил разбиране от обществото – „дали е в ръцете на България решаването на тази международна криза…”, този път се придържа строго към опорните точки на Коалицията на желаещите: оръжията за масово унищожение, които Багдад притежава, са заплаха срещу мира и сигурността; световната общност трябва категорично да се противопостави на тази опасност; България ще продължи да провежда последователната си политика като част от световната демократична общност, обединена в единна ценностна система. Прекрасно, но що е демократична общност?

a2_1

ЕВРОПЕЙЦИ, НО НЕ СЪВСЕМ

12 години преди историческото Fuck EU на помощник държавния секретар на САЩ Виктория Нюланд (която от 2003 г. трупа опит като съветник тъкмо по въпросите за Ирак, Афганистан и Близкия изток при вицепрезидента Чейни) Европейският съюз попада в деликатно положение. Електронни подслушвателни устройства са намерени в офисите на Германия и Франция в централата на ЕС в Брюксел в навечерието на съюзна среща на върха, съобщава Би Би Си, цитирайки публикация на в. „Фигаро”, според който белгийската полиция подозира американците. У нас водещи медии свеждат скандала до няколко реда на вътрешна страница, което, разбира се, не го прави по-малък. Информацията е потвърдена официално от говорителя на ЕС Доминик Маро. Той съобщава, че случаят се разследва, но на този етап било невъзможно да се определи кой е планирал поставянето на устройствата. Георгиос Папандреу, външният министър на Гърция, която председателства съюза, осъжда опита за подслушване. „Нямаше нужда да се стига до такива крайности, за да се намери информация. Ние щяхме да я предоставим”, саркастичен е на пресконференция той. Шегува се и Стефан Тафров. „Спомням си фразата на един мой колега от Рим. Той казваше: „Какви посланици сме, ако не ни послушват поне 5-6 разузнавания?”, така българският представител в СС на ООН реагира на подобни разкрития на британския „Обзървър”, които касаят негови колеги от колебаещи се страни в Съвета за сигурност.

Разломът между САЩ и Стара Европа в навечерието на Втората иракска война става повод за драматични коментари, прогнози и исторически аналогии у нас. „За трети път в историята на България властите пренебрегват народната воля, когато става дума за мира и войната, и по трагично историческо съвпадение това се случва като лична инициатива на една и съща династична фамилия”, заявява лидерът на БСП Сергей Станишев, който е силно критикуван, че партията му няколко пъти променя позицията си по иракския въпрос. На обратното мнение е Любомир Павлов, според когото „династията” този път е нацелила правилния съюз: „След като ние два пъти в историята пропускаме да застанем на страната на англо-американската коалиция, сега Симеон Сакскобургготски взе стратегическо решение”. Кметът Стефан Софиянски също смята, че с правилния избор България да застане „на страната на победителите” Симеон ще се укрепи във властта, въпреки че само преди пет дни се е заканвал по повод на някакви препирни за бюджета на София, че гражданите ще свалят това правителство. В историческите сравнения обаче абсолютният хит принадлежи на Филип Димитров. „Премахването на такива мръсни режими (като на Саддам Хюсеин) със сила направи народите на Германия и Япония по-щастливи от нас, които ги махнахме без война”, заявява пред в. „Новинар” премиерът на „първото демократично правителство”. С други думи рецептата за щастлива историческа съдба може да включва и атомни бомбардировки…

През 2003 г. България изглежда като страна, на която историята се е усмихнала. Според Иван Кръстев Франция няма ресурсите да играе водеща роля в европейската външна политика, а по-голям губещ от нея е само Германия: „А иначе новото е, че вече има обща европейска позиция. И това е позицията на България”. Както обикновено, Евгений Дайнов е още по-вдъхновен: „България заедно с другите бивши соцстрани се оказа по-европейска от онези западни държави, които са забравили мисията на Европа!”. Франция и Германия според политолога са „малодушни страни”, а българските леви, разбира се, са „зависими от Москва” (ще спрем цитата до тук, защото вие си го знаете от коя да е статия на същия автор по който и да е повод). В тези месеци на монументална пропаганда перспективите пред ООН, пред ЕС и даже пред НАТО не изглеждат особено блестящи в очите на т.нар. „демократична общественост”. Журналистът Георги Коритаров се чуди в ефир кой е най-големият проблем на трите големи международни организации, които официално не подкрепят нахлуването в Ирак: „морално амортизиране” или „разпад”? Събеседникът му Стефан Тафров е малко по-деликатен: „Разпад и морално амортизиране – не бих казал. Ефикасност – може би”. Неприкрита жлъч и сарказъм към Берлин, Париж и Стара Европа се лее изпод перата на тези, които иначе се представят за баш европейците в българското общество. Още тогава Валери Найденов излага предположението, че това противоречие може да се обясни „през бюджетите на разните фондации, които изграждат гражданското ни общество. От САЩ иде пълноводен поток, от Германия тече, а от Франция само капе”.

Началото на 2003-та е време и на глобални пророчества. Повсеместно се цитират предсказания като това на в. „Сън”, че Америка щяла да нанесе не само голямо унижение за президента Ширак, но и „съкрушителен удар върху френско-германската ос, която от 50 години доминира Евросъюза”. Архитектурата на ЕС щяла да добие нов вид, а лидерската роля в съюза щяла „да се поеме от Англия в съюз с Италия, Испания, Холандия и новите страни членки от Източна Европа”. По същото време български анализатор стига още по-далеч в описанието на новия световен ред.„Ирак е само епизод от неразбираемата за мнозина трета световна война. Когато Саддам изчезне, пред нас ще се открият невиждани досега възможности”, пише Петко Бочаров и разчертава границите на новият мирен свят: „един нормален Ирак” ще излъчва страхотно влияние за фундаментални промени в „целия онзи район” и стимул за „очовечаване” в съседен Иран; палестинци и евреи може би най-сетне ще се помирят по примера на германци и французи след Втората световна война; след „епизода Ирак” Америка ще предислоцира войските си към източната периферия на НАТО, сиреч към Полша, Румъния и България; а самата България ще изкяри не само от базите и от връщането на иракския дълг, но „покрай другото” може да се отърве и от „непоклатимата зависимост от руския нефт”.

В навечерието на войната Владимир Филипов, доскоро външнополитически секретар на президента Петър Стоянов, рисува следната картина: „В XXI век в една от люлките на цивилизацията всяка година да изчезват безследно десетки хиляди хора. Масовите изтезания и политическите убийства да продължат. Семействата да бъдат заставяни да плащат екзекуциите на техни роднини, извършени пред очите им. Светът да се чуди как да предотврати поредния грандиозен терористичен удар. Терористите да бъдат убедени, че след като извършат „святото си дело”, ще отидат в рая, а семействата им да получават компенсации според броя на убитите, ранените и осакатените. Да наричаме това мир и да се борим за него, мерси!”.

Трябва да признаем, че всеки позна по нещичко. Бочаров предвиди военния интерес на Америка към Полша, Румъния и България, а „Сън” почти уцели за „съкрушителния удар” на Буш, който обаче беше нанесен не върху френско-германската ос, а върху целия Евросъюз, безсилен днес да намери решение с бежанците. Описанието на Филипов пък е валидно повече от всякога за целия Близък изток. Поради което милиони хора са убедени: „Ако наричаме това „демокрация” и трябва да се борим за нея, мерси!”.

А ето и няколко по-сериозни прогнози, които преди 13 години са удавени във всеобщото словоблудство. „Тенденцията е за продължителна окупация на Ирак и продължителна партизанска война на останалите верни на Саддам части. И с перспективата Ирак да стане новият символ на „националноосвободителното движение на поробените народи”. Със съответните „терористични актове по целия свят”, пише проф. Драгомир Драганов. Кой ли би могъл тогава да си представи, че върху огромни територии от Ирак и Сирия ще се зароди не „националноосвободително движение”, а „Ислямска държава” с наднационална фундаменталистка идеология. Както често се случва, обикновени хора казват повече истини от правителства и медийни корпорации. „Войната ще се разшири в Сирия. Това няма да е война, каквато сме виждали досега“ – в. „24 часа” цитира иракчани, които бягат към Дамаск – „в Ирак ще започне страшно клане, в което всеки ще е срещу всеки. Това ще е дълга война, която ще прелее в съседни държави.” А палестинец, който е зарязал бизнеса си в Багдад, е сигурен, че „след Ирак ще последват и други арабски страни”, поради което не изключва един ден и той да стане камикадзе, за да отмъсти „за семейството си, за баща си и за убитите си братовчеди”.

„Планираната от САЩ операция „Шок и ужас” ще се превърне в мащабна хуманитарна катастрофа. 250 000 души ще загинат, а 500 000 ще бъдат ранени”, предупреждава международната организация „Лекари за предотвратяване на ядрената война”, лауреат на Нобелова награда за мир. Според източници от Пентагона САЩ планират загубата на до 9000 души.

В действителност войната се превръща в хуманитарна, икономическа и политическа катастрофа. Според различни източници жертви на инвазията и нейните последствия от 2003 до 2011 г. стават от 500 000 до 650 000 иракчани (в това число са загиналите не само от военните удари, но и заради размирици, глад и разрушената здравна система). Статистика за убитите от коалицията иракски военни липсва. Над 10 000 са загиналите иракски полицаи във вътрешните конфликти. Американските загуби се изчисляват на 4486 загинали и поне 46 132 ранени, но тези цифри също са приблизителни, тъй като САЩ масово използват и частни военни компании с наемници. 318 са военните жертви на страните от коалицията. България се нарежда на шесто място сред тях с 13 загинали.

ЯСТРЕБИ НА ДЕМОКРАЦИЯТА

Въпреки първоначалните намерения страната ни да участва с химическа рота след официалния край на войната (всъщност това е същинското й начало) България е поканена да изпълни съюзническите си задължения със сухопътен контингент. В официалното решение, взето от Народното събрание на 11 април 2003 г., не се говори за участие във военни действия, а за ангажимент на България „да съдейства за демократичното възстановяване на Ирак”. То е подкрепено от 165 депутати от НДСВ, ОДС и ДПС. Левицата не участва в гласуването въпреки поканата да се включи в „парада на победата”, отправена лично от външния министър в една от най-паметните му речи: „Войната наистина беше скъпа. Но това беше инвестиция в свободата на един народ, инвестиция в мира в региона. И България трябва да бъде горда, че беше страна победителка, страна освободителка. За трети път през последните 13 години България участва в една печеливша коалиция, за трети път от два века насам: през 1991 година в Ирак, през 1999 година в Косово и през 2003 година пак в Ирак. И трите пъти вашето ръководство обаче отказваше да участва в парада на победата. Този път ние ви каним да се присъедините. Наричате нашето правителство и нашия парламент ястреби. Да, ние сме ястреби на мира, ястреби на хуманизма, ястреби на демокрацията!”.

В крайна сметка вино за Щатите не изнесохме, но пък започнахме да изнасяме демокрация под различни форми за Близкия изток. За да приключим въпроса с виното – тази така невинна причина редица умове да се опиянят от вкуса на войната, нека хвърлим един поглед към официалните данни. А те сочат, че през 2003 г. е регистриран най-слабият износ на гроздови напитки към САЩ – около 150 хил. литра. Впоследствие количеството, което по принцип е пренебрежимо малко в общия ни износ, леко се покачва или спада, но никога не доближава достиганите в предвоенните години 500-700 хил. литра. Тези, които пропагандираха „винената”, война не изтрезняха дори и когато от Ирак започнаха да пристигат ковчези.

На 27 декември 2003 г. е атакувана българската база в Кербала. Загиват петима бойци, 27 са ранени. Черната Коледа, която преживява България, създава нова, още по-странна коалиция – „Медии за национално единство”, в която се включват БНТ, БНР, БТА, Би Ти Ви, Нова телевизия, вестниците „24 часа”, „Труд”, „Стандарт” и „Новинар”. „В тежки времена всеки народ трябва да се обедини около своята национална кауза. Подкрепяме легитимно формираната позиция на българските институции България да бъде неразделна част от антитерористичната коалиция”, са казва в тяхна позиция. За целите на коалицията са мобилизирани популярни лица от екрана. „В началото на демокрацията имаше 100 000 души на площада, които викаха: „Ю-Ес-Ей”. Това е да си с Ю-Ес-Ей! Това е да си приятел на някого. Когато се наложи да те помоли за услуга, какво ще кажеш на приятеля си: „Извинявай, ама имам работа”. Затова трябваше да участваме във войната, за да си изпълним ангажимента”, заявява Слави Трифонов. Друг бъдещ „борец” срещу политическата система, Николай Бареков, също бодро крачи в строя: „Ние сме в позицията да браним от насилието собствения си дом и изходите за нас от войната са два: победа или смърт. След като осъзнаем това, ние трябва да направим последната крачка към финала, преди да излезем на бойното поле. Готови ли сме да приемем ужаса като наш спътник и съдба във войната срещу тероризма? Трябва да сме сериозно подготвени и безкрайно мотивирани, че е напълно възможно да умрем, водейки тази война, която е изцяло в наша защита”. Жертвите не са напразни според социолога Васил Тончев. „Мисля, че с тази трагедия ще направим още една стъпка напред към НАТО и Европейския съюз. Защото по пътя, по който сме тръгнали, трябва и да плащаме, не само да получаваме”, заявява собственикът на агенция „Сова Харис”. Други обаче плащат цената за устройването на елита.

Трагедията в Кербала отново показва контраста между официалната пропаганда и действителността, между центъра на София и страната. Роднини открито споделят истинските причини децата им да отидат на война. „Безработицата тласна децата ми в Ирак”, споделя Искра Йоличова от Чупрене, Видинско, майка на двама ранени бойци. „Замина, за да събере малко пари и да се махне от България”, разказва майката на убития редник Свилен Киров. Друг от загиналите, редник Гърди Гърдев от Долно Сахране, Казанлъшко, става жертва на американски приятелски огън край Дивания. Институциите първоначално крият причините за инцидента, но още по-разобличителна за тях е причината, поради която Гърдев заминава за Ирак. Майка му претърпява операция на тумор в главата, за лечението й трябват пари, а инвалидната пенсия не стига дори за предписаните лекарства. От такива се нуждае и болната му баба. Отчаян от заплащането в казанлъшките предприятия, Гърдев прави неуспешен опит да заложи живота си във Френския чуждестранен легион, работи малко като барман в чужбина, връща се в България и постъпва в армията. Мисията в Ирак е възможност да си стъпи на краката – вместо 300 лева месечно ще получава 3000 долара. „Няма какво да се лъжем, момчетата заминаха за пари”, казва и майката на ранения редник Таньо Начев, която не можела да му помогне със стоте си лева заплата. Министър Паси обаче не е на същото мнение. „Това не са хора, които са отишли там да се бият за пари. Това са хора, които са отишли да защитават кауза, и именно от уважение към тази кауза ние трябва да отдадем нужната почит към тях днес. Спомнете си колко българи са участвали на страната на Гарибалди! Там са участвали Капитан Петко войвода, Филип Тотю, Панайот Хитов. Спомнете си колко българи са участвали като интербригадисти в Испания!” Всъщност войводите Тотю и Хитов са участвали в похода на Гарибалди точно толкова, колкото и Соломон Паси участва в парада на победата в Багдад. Но на фона на големите мистификатори в световната политика от този период българският министър изглежда само като дилетант и любител на кръчмарските преразкази на историята.

12 години и половина след старта на операция „Шок и ужас” един от основните виновници за войната – бившият британски премиер Тони Блеър, се извинява за грешките и признава несъстоятелността на главната причина – информацията за химическите арсенали на Ирак. Вината за нея обаче прехвърля на разузнаването. В интервю пред Си Ен Ен на 25 октомври 2015 г. Блеър отчита като грешки планирането на събитията включително и погрешното разбиране на последствията от падането на режима. Единственото, за което не съжалява, е свалянето на Саддам Хюсеин. Блеър признава, че има „елементи на истина” в твърденията, че съюзническата инвазия е сред основните причини за появата на „Ислямска държава”. „Естествено, ние, които премахнахме Саддам през 2003 г., не можем да твърдим, че не носим отговорност за събитията от 2015 г. Но е важно да си дадем сметка, че Арабската пролет от 2011 г. също изигра своята роля за ситуацията в днешен Ирак”, заявява Блеър. Още по-директен е бившият директор на военното разузнаване на САЩ ген. Майкъл Флин, според когото войната в Ирак е „ужасно лошо решение от стратегическа гледна точка” и ако не беше тя, „Ислямска държава” нямаше да съществува. „Войната в Ирак бе огромна грешка. Независимо от това колко жесток беше Саддам Хюсеин, решението да го ликвидираме не беше правилно. Същото се отнася за Кадафи в Либия, която днес е една провалена държава. Историята не трябва и няма да бъде снизходителна към нас”, заявява Флин, който от 2004 до 2007 г. ръководи специалните операции в Афганистан и Ирак. „Ние никога не трябваше да влизаме в Ирак. Ние дестабилизирахме Близкия изток”, казва дори и Доналд Тръмп, водещият кандидат-президент на Републиканската партия, излъчила Буш през 2000 и 2004 г.

А у нас мнозина от тези, които се кълняха в правотата на „Шок и ужас”, и днес са на бойно дежурство – геройски отразяват „хибридни войни”, отстояват евроатлантически ценности, бранят цивилизацията, охраняват демокрацията.

И в това няма нищо шокиращо, нали?

One Comment to “Преди 13г: Започна войната в Ирак, България побърза да изпрати „пушечно месо“”

  1. Ми… к’во да ти кажа – имаш право. Уви.

Писането на кирилица е задължително

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s